Тес Геритсън - Чиракът

— Предполагам, че изпортих преследването.

Това изказване я свари неподготвена.

— Корсак…

— Погледни това. — Махна към издутия си корем. — Ще речеш, че съм глътнал баскетболна топка. Така изглежда. Или съм бременен в петнайсетия месец. Не мога да тичам дори наравно с едно момиче. А някога бях бърз. Имах тяло на състезателен кон. Не като сега. Трябваше да ме видиш тогава, Ризоли. Нямаше да ме познаеш. Обзалагам се, че не вярваш на нито една от думите ми, а? Защото си ме виждала само такъв, какъвто съм сега. Разбито нищожество. Пуша прекалено много, ям прекалено много.

„Пиеш прекалено много“ — помисли си тя.

— … Превърнал съм се в грозно каче сланина. — Плесна се ядно по корема.

— Корсак, чуй ме. Аз изпортих работата, не ти.

Той я погледна, явно объркан.

— В гробището. Тичахме и двамата. Мислехме, че преследваме извършителя. Чувах тежкото ти дишане, докато се опитваше да тичаш в крак с мен.

— Сякаш трябва да ми триеш сол на главата заради това.

— После престанах да те чувам. Ти просто изчезна. Аз продължих да тичам, но всичко се оказа загуба на време. Не беше извършителят. Беше агент Дийн, който обхождаше периметъра. Извършителят отдавна бе офейкал. Тичали сме заради едното нищо, Корсак. Заради няколко сенки. Това е всичко.

Той мълчеше, в очакване да чуе продължението на историята.

Джейн си наложи да продължи.

— Ето тогава трябваше да те потърся. Трябваше да си дам сметка, че те няма наоколо. Но нещата бяха приели безумно развитие. И аз просто не помислих, не спрях да се попитам къде си… — Младата жена въздъхна. — Не знам колко време ми беше нужно, за да си спомня. Може би само няколко минути. Но мисля… страхувам се, че беше много по-дълго. И през цялото това време ти си лежал там, край една от надгробните плочи. Доста време ми беше нужно, за да започна да те търся. За да се сетя.

Отново последва мълчание. Тя вече се питаше дали събеседникът й бе регистрирал току-що казаното, защото той започна да се занимава с тръбичката на системата си, да оправя навивките й. Сякаш не искаше да я погледне и вместо това се опитваше да се съсредоточи върху нещо друго.

— Корсак?

— Да.

— Нямаш ли какво да кажеш?

— Да. Забрави го. Това имам да кажа.

— Чувствам се като истинска мижитурка.

— Защо? Защото си си вършила работата ли?

— Защото трябваше да внимавам какво се случва с моя партньор.

— Искаш да кажеш, че аз съм ти бил партньор?

— През онази нощ беше.

Той се засмя.

— През онази нощ аз не бях нищо повече от скапан пасив. Двутонова топка с верига, която те дърпаше назад. Имаше прекалено много неща да вършиш, за да се оглеждаш и за мен. Аз пък лежа тук и се ядосвам на себе си, задето се провалих при изпълнението на служебния си дълг. Провалих се, буквално се провалих. Сгромолясах се. Мислих за всички тъпи лъжи, които си повтарях. Виждаш ли това шкембе? — Отново се плесна по корема. — Щеше да изчезне. Да, вярвах и в това. Че някой ден ще се подложа на диета и ще се избавя от лойта. Вместо това си купувах все по-големи номера панталони. Казвах си, че производителите на дрехи се ебават с номерацията, толкоз. След две-три години може би ще започна да нося клоунски панталони. И тогава цял тон слабителни и хапчета за изхвърляне на течности от тялото няма да ми помогнат. Това със сърцето ми се е задало отдавна. Не може да се каже, че не знаех какво би могло да се случи. Но сега, когато наистина се случи, съм страшно ядосан. — Изсумтя гневно. Погледна отново към монитора, където се виждаше ускоряване на сърдечната дейност. — А ето че сега развълнувах часовника.

Двамата седяха известно време, загледани в монитора, докато чакаха пулсът му да се нормализира. Джейн никога не беше обръщала особено внимание на ударите на сърцето в гръдния си кош. Докато наблюдаваше кривата, описвана от сърцето на Корсак, започна да осъзнава собствения си пулс. Винаги беше приемала ударите на сърцето си за нещо гарантирано и се запита какво ли е да очакваш със затаен дъх всеки удар, страхувайки се, че може да няма следващ. Че пулсациите на живота в гърдите й може внезапно да спрат.

Вдигна очи към Корсак, който лежеше, все така забил поглед в монитора, и си помисли: „Той е повече от ядосан; той е изпълнен с ужас“.

Внезапно той седна в леглото, дланта му политна към гърдите, очите му се разшириха панически.

— Извикай сестрата! Извикай сестрата!

— Какво? Какво има?

— Не чуваш ли онази аларма? Това е моето сърце…