Тес Геритсън - Чиракът

— Корсак, това е пейджърът ми.

— Какво?

Младата жена разкопча пейджъра от колана си и изключи звука му. После го вдигна към болния, за да види изписания на екранчето му номер.

— Виждаш ли? Не е сърцето ти.

Той се отпусна върху възглавниците.

— Божичко. Махни това нещо оттук. За малко да получа инфаркт.

— Може ли да използвам този телефон?

Той лежеше, все така с притисната към гърдите длан, цялото му тяло лежеше отпуснато и обезсилено от току-що преживяния стрес и последвалото облекчение.

— Да, да. Не ми пука.

Джейн взе телефона и набра номера.

От другата страна прозвуча познат глас:

— Канцелария на съдебния лекар. Д-р Айлс.

— Ризоли.

— С детектив Фрост разглеждаме поредица рентгенови зъбни снимки, качени на компютъра ми. Преглеждахме списъка на изчезналите в областта на Ню Ингланд жени, който ни изпратиха от НКИЦ. Изпратен ми е по имейла от щатската полиция на Мейн.

— Какъв е бил случаят?

— Убийство-отвличане от юни тази година. Жертвата на убийството е Кенет Уейт, трийсет и шест годишен. Отвлечената е съпругата му, Марла Джийн, трийсет и четири годишна. В момента гледам рентгеновите снимки на Марла Джийн.

— Значи открихме коя е Дамата с рахита?

— Данните съвпадат — отговори Айлс. — Сега вашето момиче има име: Марла Джийн Уейт. В момента ни изпращат документацията по факса.

— Чакай. В Мейн ли каза, че станало онова отвличане?

— В градче на име Блу Хил. Фрост казва, че е ходил там. На около пет часа с кола.

— Ловната територия на нашия извършител била по-голяма, отколкото предполагахме.

— Ето, Фрост иска да говори с теб.

От другата страна прозвуча бодрият глас на Бари.

— Хей, яла ли си някога рулце от омар?

— Какво?

— Пътьом може да вземем рулца от омар. В едно крайпътно заведение в Линкълнвил Бийч. Тръгваме оттук утре в осем, значи може да пристигнем навреме за обяда. Моята кола или твоята?

— Може да вземем моята. — Направи пауза и не се сдържа да добави: — Дийн вероятно ще иска да пътува с нас.

Сега беше ред на Фрост да направи пауза.

— Добре — отговори най-сетне той без особен ентусиазъм. — Щом така мислиш.

— Ще му се обадя.

Докато оставяше телефона, усети погледа на Корсак върху себе си.

— И така, мистър ФБР явно вече е част от екипа — рече той.

Без да му обърне внимание, Джейн набра номера на мобилния телефон на Дийн.

— Кога се случи това?

— Той е още един ресурс.

— Преди не мислеше така.

— Оттогава имахме възможност да работим заедно.

— Не ми казвай. Видяла си друга страна в него.

Махна му с ръка да млъкне, тъй като отговориха на позвъняването й. Но се оказа, че не е Дийн. Вместо това прозвуча: „Телефонът на абоната е изключен или извън обхват“.

Младата жена затвори и погледна събеседника си.

— Някакъв проблем ли има?

— Ти си тази, която като че ли има проблем. Получаваш прясна улика и нямаш търпение да се обадиш на новото си другарче от ФБР. Какво става?

— Нищо не става.

— На мен не ми изглежда така.

Кръвта нахлу в лицето й. Не беше честна с него и двамата го знаеха. Още докато набираше номера на Дийн, бе усетила как пулсът й се ускорява и бе разбрала точно какво означава това. Чувстваше се като наркоманка, копнееща за поредната си доза, неспособна да се сдържи и да не се обади в хотела му. Обърна гръб на смущаващия я поглед на Корсак и се загледа през прозореца, докато слушаше сигнала на набиращия телефон.

— „Колънейд“.

— Може ли да ме свържете с един от вашите гости? Името му е Гейбриъл Дийн.

— Една минута, ако обичате.

Докато чакаше, Джейн търсеше подходящите думи за него, подходящия тон на гласа. Умерен. Делови. Ченге. Ти си ченге.

Операторът на хотела вдигна отново телефона.

— Съжалявам, но мистър Дийн вече не е гост на хотела.

Ризоли се намръщи, несъзнателно стисна по-силно телефона.

— Оставил ли е номер, на който да може да го търсят?

— Не.

Джейн продължаваше да се взира през прозореца, внезапно заслепена от залязващото слънце.

— Кога си е тръгнал от хотела? — попита тя.

— Преди един час.

Ризоли затвори папката, в която бяха поставени страниците, изпратени по факса от щатската полиция на Мейн, и се загледа през прозореца към пробягващите край пътя дървета. Винаги й бе ставало лошо от четенето в кола, а подробностите около изчезването на Марла Джийн Уейт само подсилиха дискомфорта й. Обядът, който бяха изяли пътьом, също не й беше от помощ. Фрост изгаряше от желание да опита рулцата от омар в някое от крайпътните заведения и, макар тогава храната да й се бе сторила вкусна, сега майонезата бушуваше в стомаха й. Загледа се в пътя право напред, очаквайки неразположението да отмине. Слава богу, Фрост беше спокоен и разсъдлив шофьор, който не правеше излишни неочаквани движения и чийто крак натискаше равномерно педала на газта. Винаги беше ценила предвидимостта му в това отношение, но никога така силно, както сега, когато тя самата се чувстваше неразположена.