Тес Геритсън - Чиракът

— Да започнем с Кенет. Парите идват от него, нали?

Горман кимна.

— Бил е негодник.

— Не прочетох такова нещо в доклада.

— Някои неща просто не могат да бъдат казани в докладите. Но това е единодушното мнение на жителите на градчето. Знаете ли, по тези места имаме доста попечители на обществени фондове като Кени. Блу Хил се е превърнал в убежище на бежанци от Бостън като Кени Уейт, които играят играта „Знаеш ли кой съм аз?“. Да, всички са знаели кой е. Бил е паралия.

— Откъде е имал парите?

— От баба си и дядо си. Корабостроителна индустрия, струва ми се. Кени със сигурност не ги е спечелил. Но му харесвало да ги харчи. Има хубава яхта „Хинкли“ долу в пристанището. И непрекъснато кръстосвал оттук до Бостън и обратно с червеното си „Ферари“. Докато не му взели шофьорската книжка и не му конфискували автомобила. Черните му точки са доста — изпухтя Горман. — Мисля, че личността на Кенет Уейт Трети може да бъде сумирана със следното: „Много пари, малко мозък“.

— Какво прахосничество — обади се Фрост.

— Имаш ли деца? — попита го Горман.

Фрост поклати глава.

— Още не.

— Ако искаш да отгледаш ненужни за нищо деца, от теб не се иска нищо друго, освен да им оставиш пари.

— А Марла Джийн? — попита Джейн. Помнеше много добре останките на Дамата с рахита върху масата за аутопсия. Изкривените тибии и деформираната гръдна кост — доказателства за бедно детство. — Тя не е започнала живота си с пари. Нали?

Горман поклати глава.

— Израснала във въгледобивно миньорско градче в Западна Вирджиния. Дошла тук да работи през лятото като сервитьорка. Така се запознала с Кени. Мисля, че се оженил за нея, защото била единствената, която се примирявала с глупостите му. Но бракът им не изглежда да е бил щастлив. Особено след злополуката.

— Злополука ли?

— Преди няколко години. Кени шофирал пиян, както обикновено. Блъснал се в едно дърво. Отървал се без нито една драскотина. И това ако не е късмет? Но Марла се озовала в болницата за три месеца.

— Тогава трябва да си е счупила бедрената кост.

— Какво?

— В бедрената й кост имаше хирургически пирон. И два съединени прешлена.

Горман кимна.

— Чух, че накуцвала. И много жалко, защото била симпатична на вид жена.

„А грозните жени нямат нищо против да куцат“ — помисли си Ризоли, но се сдържа да го изрече. Приближи се до стената с вградени полици и се загледа в снимката на двойка по бански костюми. Стояха на морски бряг и тюркоазносинята вода миеше глезените им. Жената беше като елф, почти дете. Тъмнокафявата коса падаше до раменете й. „Това сега бе коса на труп“ — нямаше как да не си помисли Джейн. Мъжът беше рус, талията му започваше да се закръгля, мускулите — да се превръщат в плът. Лицето му можеше да бъде привлекателно, ако ефектът не се проваляше от леко презрителното му изражение.

— Бракът бил нещастен? — попита тя.

— Така ми каза икономката. След злополуката Марла Джийн нямала особено желание да пътува. Кени не успявал да я замъкне по-далече от Бостън. Но той имал навика всеки януари да ходи в Сейнт Барт, така че я оставял тук.

— Сама?

Горман кимна.

— Голям симпатяга, нали? Икономката пазарувала вместо нея. Чистела. Ходела по други задачи, тъй като Марла Джийн не обичала да шофира. Мястото е доста самотно, но според икономката Марла изглеждала по-щастлива, когато Кени го нямало. — Горман направи пауза. — Трябва да призная, че след като намерихме Кени, ми мина през ума вероятността…

— Да го е направила Марла Джийн — довърши вместо него Ризоли.

— Това винаги е първото предположение. — Той извади от джоба на сакото носна кърпа и избърса с нея лицето си. — Струва ли ви се горещо тук?

— Топло е.

— Напоследък не издържам на горещина. Все още не съм във форма. Ето какво получих, задето ядох миди в Мексико.

Обиколиха бавно дневната, минаха покрай призрачните форми на наметнатите с чаршафи мебели, покрай масивна каменна камина с безупречно подредени дърва за горене. Гориво за поддържане на огъня в студените мейнски нощи. Горман ги отведе в частта на стаята, където имаше само гол под и бяла, неукрасена стена. Ризоли се загледа в прясно нанесената боя и косъмчетата на тила й настръхнаха. Сведе поглед към пода и видя, че на това място той беше по-светъл, прясно изциклен и лакиран. Кръвта обаче не може да се заличи толкова лесно и ако бяха затъмнили дневната и напръскали с луминол, подът пак щеше да „заплаче“ с кръв, чиито химически следи навлизаха толкова дълбоко в пукнатините на дървото, че не можеха никога да бъдат изцяло заличени.