Тес Геритсън - Чиракът

Щом се почувства по-добре, започна да забелязва природните красоти, които се разкриваха през прозореца. Никога досега не беше навлизала толкова навътре в Мейн. Най-далече на север беше стигала като десетгодишно момиче, когато семейството й бе отишло през лятото в Оулд Орчърд Бийч. Помнеше дъсчената пътека по плажа и сенчестите алеи, синия захарен памук и варената царевица. И как бе влизала в морето, и колко студена бе водата, която я пронизваше чак до костите като ледени висулки. Но въпреки това бе продължила да гази напред, точно защото майка й я беше предупредила да не го прави.

— Прекалено е студено за теб, Джейни — беше извикала Анджела. — Стой на хубавия топъл пясък.

И тогава братята на Джейн се бяха провикнали в един глас:

— Да бе, Джейни, не влизай; ще ти замръзнат грозните пилешки крака!

Затова тя, разбира се, се беше приближила с мрачно лице до брега, където морето ближеше пясъка и се пенеше, и бе стъпила във водата, която я бе накарала да ахне. Но след всичкото това време не си спомняше студеното ухапване на водата, а пламенните погледи на братята си, които я дразнеха, предизвикваха я да влезе дори още по-дълбоко въпреки студа, от който ти секваше дъхът. И тя бе продължила да влиза все по-дълбоко, водата бе стигнала до бедрата й, до кръста й, до раменете, докато тя се бе движила без колебание, без да направи дори кратка пауза, за да събере сили. Беше го направила, защото онова, от което се страхуваше най-много, не беше болката, а унижението.

Сега Оулд Орчърд Бийч бе останал стотина мили зад тях и гледката, която бе зърнала от колата, нямаше нищо общо с Мейн от детството й. Толкова далече от брега нямаше дървени пътеки и сенчести алеи. Вместо тях видя дървета и зелени поля и от време на време — някое село, неизменно издигнато край извисяваща се бяла църковна камбанария.

— С Алис минаваме по този път всеки юли — обади се Фрост.

— Аз никога не съм идвала дотук.

— Никога?

Той я погледна с изненада, която я изпълни с досада. Поглед, който казваше: „Къде си била тогава?“.

— Никога не съм видяла причина да го направя.

— Родителите на Алис имат бивак на Литъл Диър Айлс. Отсядаме там.

— Странно. Алис никога не ми се е струвала от типа хора, които обичат да летуват по лагерни биваци.

— О, те просто го наричат „бивак“. Всъщност е най-обикновена къща. С истински бани и гореща вода. — Фрост се засмя. — Алис ще получи криза, ако трябва да пишка в гората.

— Само животните би трябвало да пишкат в горите.

— Аз харесвам гората. Бих живял там, ако можех.

— И да пропуснеш цялото вълнение на големия град?

Фрост поклати глава.

— Ще ти кажа какво не би ми липсвало. Лошите неща. Нещата, които те карат да се питаш какво става с този народ.

— Мислиш, че тук е по-добре?

Той замълча, вперил поглед напред в пътя, докато край прозорците се точеше безкраен гоблен от дървета.

— Не — отвърна най-сетне той. — След като сме тук именно заради това.

Джейн погледна към дърветата и си помисли: „Извършителят също е изминал този път. Властващия, в търсене на плячка. Нищо чудно да е карал по същия този път, дори да е гледал към същите тези дървета или да е спрял да хапне в онова заведение край магистралата, където ядохме омари. Не всички хищници ловуват из големите градове. Някои се движат по второстепенни пътища или бродят из малки градчета, земята на доверчивите съседи и незаключените врати. Може би е дошъл тук по време на отпуската си и просто е зърнал възможност, която не е могъл да отмине? Хищниците също ходят на почивка. Шофират сред природата и се наслаждават на мириса на морето, като всички други. В това отношение са като останалите хора“.

Навън, между дърветата, започнаха да се мяркат късчета от морето и гранитни носове; тази гледка със сигурност щеше да й достави много по-голямо удоволствие, ако не знаеше, че извършителят също бе идвал тук.

Фрост намали и източи врат напред, оглеждайки пътя.

— Пропуснахме ли завоя?

— Кой завой?

— На „Кранбери ридж роуд“ трябваше да завием надясно.

— Не го видях.

— Движим се прекалено дълго. Вече трябваше да сме го стигнали.

— Вече закъсняваме.

— Знам. Знам.

— По-добре да пратим съобщение по пейджъра до Горман. Да му кажем, че глупавите знаци за града са погълнати от гората. — Джейн отвори мобилния си телефон и се намръщи, като чу слабия сигнал. — Мислиш ли, че пейджърът му ще работи на такова разстояние?

— Чакай — каза Фрост. — Мисля, че ни провървя.