Тес Геритсън - Чиракът

Отпред, встрани от пътя, бе паркиран автомобил с номер на щатската полиция на Мейн. Фрост спря край него и Ризоли свали стъклото на прозореца с намерението да се обърне към шофьора. Но преди да успее да се представи, той извика:

— Вие ли сте хората от бостънската полиция?

— Как позна? — попита тя.

— Масачузетски номера. Предположих, че ще се загубите. Аз съм детектив Горман.

— Ризоли и Фрост. Тъкмо мислехме да ти пратим съобщение по пейджъра, за да ни насочиш накъде да караме.

— Мобилните телефони не вършат работа тук, в долния край на хълма. Мъртва зона. Защо не ме последвате нагоре към планината?

И включи двигателя на колата си. Ако Горман не ги водеше, наистина щяха да пропуснат „Кранбери ридж“. Това бе третостепенен път, изсечен в гората, отбелязан само с един знак, закрепен за стълб „ПРОТИВОПОЖАРЕН ПЪТ 24“. Колата подскачаше по дълбоките коловози под гъстия тунел от дървета, който криеше гледката, докато се изкачваха нагоре по криволичещия път. После гората отстъпи място на слънчевата светлина и пред тях се ширнаха терасовидни градини и зелена поляна, стигаща до кацнала на върха на хълма къща. Гледката толкова изненада Фрост, че го накара да намали рязко скоростта, докато и двамата се взираха.

— Човек никога не би предположил — рече той. — Като гледа онзи неугледен третостепенен път, човек очаква да го заведе до някоя барака или каравана. Но не и до нещо подобно.

— Може би това е смисълът на неугледния път.

— Да държи надалече паплачта.

— Да. Само че не е свършил работа, нали?

Когато спряха до колата на Горман, той вече стоеше на алеята и ги чакаше, за да се ръкува с тях. Подобно на Фрост беше с костюм, но неговият не му беше по мярка, сякаш беше отслабнал доста, откакто го беше купил. Лицето му също пазеше сянката на стара болест, кожата беше жълтеникава и увиснала.

Подаде на Ризоли папка и видеокасета.

— Запис от мястото на престъплението — обясни той. — В момента копираме останалата информация за вас. Част от файловете са в багажника ми — може да ги вземете, като си тръгвате.

— Д-р Айлс ще ви изпрати окончателния доклад за останките — каза Джейн.

— Причина за смъртта?

Тя поклати глава.

— Останал е само скелетът. Не може да бъде определена.

Горман въздъхна и погледна към къщата.

— Е, поне сега знаем къде е Марла Джийн. Ето това ме побърква. — Направи неопределен жест към къщата. — Там вътре няма кой знае какво за виждане. Почистено е. Но вие попитахте.

— Кой живее сега там? — поинтересува се Фрост.

— От убийството насам никой.

— Толкова хубава къща, да стои така празна.

— Дори да я предложат на пазара, ще бъде трудно да я продадат.

Изкачиха стъпалата към площадката пред входа, където се бяха събрали издухани от вятъра листа. От стрехите висяха сандъчета с изсъхнало мушкато. Изглежда никой не беше мел или поливал от седмици и къщата вече бе обвита в паяжината на изоставеността.

— Не съм идвал тук от юли — продължи Горман, като извади връзка ключове и започна да търси необходимия ключ. — Върнах се на работа едва миналата седмица и все още не съм успял да набера скорост. Да го знаете от мен, хепатитът е ужасно нещо, изкарва ти въздуха. При това моят бе лекият — тип А. Поне няма да ме убие… — Погледна към посетителите си. — Един съвет от мен: не яжте омари, раци, миди или скариди в Мексико.

Най-после намери подходящия ключ и отключи вратата. Щом влезе, Ризоли усети миризмата на боя и лак за под, миризмите на почистена из основи къща. „И след това изоставена“ — помисли си тя, местейки поглед по призрачните форми на покритите с чаршафи мебели в дневната. Подът от бял дъб блестеше, сякаш беше от полирано стъкло. Слънчевата светлина струеше през високите от пода до тавана прозорци. Тук, на върха на хълма, се бяха измъкнали от клаустрофобичната хватка на гората и гледката се простираше надолу чак до Блу Хил Бей. Самолет описваше бяла линия по синьото небе, а под него лодка оставяше диря по водната повърхност. Джейн постоя малко до прозореца, попиваща същата гледка, на която вероятно се беше наслаждавала Марла Джийн Уейт.

— Разкажи ни за тези хора — помоли тя.

— Прочетохте ли информацията, която ви изпратих по факса?

— Да. Но не получих представа що за хора са били. Какво ги е мотивирало в живота.

— Узнаваме ли това някога?

Ризоли се обърна към него и остана поразена от леко жълтеникавия цвят на очите му. Следобедната светлина явно подчертаваше болнавия му цвят.