Тес Геритсън - Чиракът

— Такива винаги има.

Светофарът стана зелен и той насочи отново погледа си към пътя.

— Свързано е с природата на полицейската работа — обясни тя. — С всичкия този тестостерон.

— Защо тогава я избра?

— Защото не си пишех домашните.

И двамата се засмяха. Това бе първият искрен смях, който споделяха.

— Истината е — додаде тя, — че искам да стана ченге от дванайсетгодишна.

— Защо?

— Всички уважават ченгетата. Поне на децата така им се струва. Исках значката, пистолета. Неща, които ще карат хората да ме забелязват. Не исках да се озова в някой офис, където просто ще изчезна. Където ще се превърна в невидимата жена. Все едно да те погребат жив, никой да не те слуша. Никой да не те забелязва. — Подпря лакът на вратата и постави глава в дланта си. — А сега анонимността започва да ми се струва доста хубаво нещо.

Поне Хирурга да не знаеше името ми.

— Сякаш съжаляваш, че си избрала полицейската работа.

Ризоли си спомни дългите нощи, които бе прекарала на крак, използвайки кофеин и адреналин за гориво. Ужасът от заставането лице в лице с най-лошото, което могат да си причинят човешките същества. Спомни си и Човека от самолета, чиято папка продължаваше да лежи на бюрото й, като увековечен символ на безсилието. Неговото и нейното. „Ние мечтаем разни неща — мислеше си тя, — и понякога те ни отвеждат на съвсем неочаквани за нас места.“ В мазето на къща във ферма, с носеща се във въздуха миризма на кръв. Или до свободно падане от небето, привлечени със страшна скорост от гравитацията. Но мечтите са си наши и ние отиваме там, където ни отвеждат те. Най-после каза:

— Не, не съжалявам. Това е, което правя. Това е, което ме интересува. Това е, заради което се ядосвам. Трябва да призная — тази работа в голяма степен е свързана с гнева. Не мога просто да стоя отстрани и да гледам тялото на някоя жертва, без да се вбеся. И тогава се превръщам в неин адвокат… позволявам смъртта й да ми влезе под кожата. Може би когато престана да се ядосвам, ще разбера, че е време да се откажа от тази работа.

— Не всеки има в корема си твоя огън. — Дийн я погледна. — Мисля, че си най-пламенният човек, когото съм срещал.

— Това не е чак толкова хубаво нещо.

— Не, пламенността е хубаво нещо.

— А ако означава, че си вечно на ръба да се възпламениш?

— Така ли е при теб?

— Понякога се чувствам така. — Загледа се в леещия се дъжд. — Би трябвало да се старая да приличам повече на теб.

Той не отговори и тя се запита дали не го е обидила с последното си изречение. Като бе намекнала, че той е студен и безстрастен. Но точно такъв й се бе струвал винаги: мъжът в сивия костюм. Седмици наред я бе карал да се чувства объркана и сега, в безсилието си, искаше да го предизвика, да го накара да прояви някаква емоция, била тя и неприятна, дори само за да докаже, че може да го направи. Предизвикателството на неуязвимия.

Но именно такива предизвикателства ставаха причина жените да се държат като глупачки.

Когато най-сетне спряха пред хотел „Уотъргейт“, Ризоли се бе приготвила за хладно сбогуване.

— Благодаря, че ме докара — каза тя. — И за разкритията. — Обърна се и отвори вратата и вътре нахлу топъл, влажен въздух. — Ще се видим в Бостън.

— Джейн?

— Да?

— Никакви секрети повече между нас, а? Казвам го напълно сериозно.

— Щом настояваш.

— Не ми вярваш, нали?

— Има ли значение?

— Да — промълви Дийн. — За мен има огромно значение.

Тя застина на мястото си, пулсът й внезапно се ускори. Обърна бавно погледа си отново към него. Толкова дълго бяха пазили тайни един от друг, че не знаеха как да разчетат истината в очите си. Това бе миг, когато можеше да бъде казано всичко, когато можеше да се случи всичко.

Никой не смееше да направи първата крачка. Първата грешка.

Към отворената врата на колата се приближи сянка.

— Добре дошли в „Уотъргейт“, госпожо! Имате ли нужда от помощ за багажа?

Ризоли вдигна изненадано поглед, за да установи, че до нея стои усмихнат портиерът на хотела. Беше я видял да отваря вратата и бе решил, че излиза от автомобила.

— Вече съм настанена в хотела, благодаря — отговори тя и погледна отново към Дийн.

Но моментът беше отминал. Портиерът продължаваше да стои край нея, чакайки я да излезе от колата. И тя така и направи.

Поглед през прозорец, махване с ръка; това беше сбогуването им. Обърна се и влезе във фоайето, като спря само колкото да изпрати с поглед тръгващия автомобил, който изчезна бързо зад дъждовната стена.