Тес Геритсън - Чиракът

В асансьора опря гръб в стената, затворила очи, и започна да се гълчи безмълвно за всяка емоция, която може би беше оголила, за всяка глупост, която може би беше произнесла в колата. Докато стигна до стаята си, най-голямото й желание беше да се махне от този хотел и да се върне в Бостън. Със сигурност тази вечер имаше полет, който можеше да хване. Или влак. Винаги беше обичала да пътува с влак.

Обзета от идеята да избяга, да остави зад гърба си Вашингтон и всички смущаващи неща, случили се в него, младата жена отвори куфара си и започна да си прибира багажа. Беше взела съвсем малко дрехи и не й беше нужно много време, за да извади резервните панталони и блуза от стенния гардероб, където ги беше окачила, да ги хвърли върху кобура с оръжието си, да пъхне гребена и четката за зъби в несесера си за тоалетни принадлежности. Затвори куфара и вече го буташе към вратата, когато чу почукване.

Дийн стоеше в коридора, сивият му костюм беше опръскан от дъждовните капки, мократа му коса блестеше.

— Не мисля, че довършихме разговора си — заяви той.

— Имаше ли да ми кажеш още нещо?

— Всъщност — да.

Влезе в стаята и затвори вратата. Намръщи се при вида на вече готовия й за път куфар.

„Божичко — помисли си тя. — Някой трябва да прояви смелост. Някой трябва да хване бика за рогата.“

Преди да може да бъде изречена още някоя дума, Джейн го дръпна към себе си. Усети как ръцете му обгърнаха едновременно кръста й. В мига, в който устните им се срещнаха, никой от тях вече не се съмняваше, че прегръдката беше взаимна, че ако това беше грешка и двамата бъркаха еднакво. Не знаеше почти нищо за него, само че го желае и ще се оправя с последствията по-късно.

Лицето му беше влажно от дъжда и дори след като бяха свалени, дрехите оставиха миризмата на мокра вълна по кожата му, миризма, която тя вдъхна пламенно, докато устата й изучаваше тялото му, докато той предявяваше също толкова страстни претенции към нея. Джейн нямаше търпение за нежно любене; искаше да бъде трескаво и безразсъдно. Усещаше стремежа му да забави развитието на нещата, да поддържа контрола. Съпротивляваше му се, използваше тялото си, за да го изкусява. И при тази първа среща победител излезе тя. Той беше този, който се предаде.

Задрямаха, докато следобедната светлина зад прозореца бавно избледняваше. Когато се събуди, единствено здрачът едва-едва осветяваше лежащия до нея мъж. Мъж, който дори сега оставаше неразгадаем за нея. Беше използвала тялото му, както той бе използвал нейното, и макар да знаеше, че би трябвало да изпитва известна вина за удоволствието, което бяха изживели, единственото, което чувстваше наистина, бе уморено удовлетворение. И усещане за някакво чудо.

— Беше си приготвила куфара — каза той.

— Смятах да си тръгна тази нощ.

— Защо?

— Не виждах смисъл да оставам тук. — Протегна ръка, за да докосне лицето му, за да погали твърдата му брада. — Докато се появи ти.

— За малко да не го направя. Няколко пъти обиколих хотела. Събирах смелост.

Джейн се засмя.

— Като те слуша, човек ще си помисли, че се страхуваш от мен.

— Истината ли искаш? Ти си доста страховита жена.

— Сериозно ли изглеждам така?

— Пламенна. Страстна. Изумявам се колко огън си в състояние да генерираш. — Погали я по бедрото и допирът на пръстите му накара цялото й тяло да потръпне. — В колата каза, че ти се искало да приличаш повече на мен. Истината е, Джейн, че аз бих искал да приличам повече на теб. Иска ми се да имах твоя плам.

Тя постави длан върху гърдите му.

— Говориш така, сякаш тук вътре не бие сърце.

— Не си ли мислеше така?

Тя замълча. Мъжът в сивия костюм.

— Мислеше си, нали? — настояваше Дийн.

— Не знаех какво да мисля за теб — призна тя. — Изглеждаше винаги толкова безстрастен. Не съвсем като човешко същество.

— Вцепенен.

Произнесе думата толкова тихо, че Ризоли започна да се пита дали я бе изрекъл с намерението да бъде чута. Мисъл, прошепната само за собствените уши.

— Ние реагираме различно — каза Дийн. — На нещата, с които се очаква да се справяме. Ти спомена, че те те ядосват.

— Много пъти става така.

— И ти се хвърляш в битката. Нападаш, действайки на пълни обороти. Така, както се хвърляш в живота. — И додаде, като се позасмя: — Лошо настроение и други от този род.

— А ти как може да не се ядосваш?

— Не си позволявам. Ето така се справям с това. Правя крачка встрани, поемам въздух. Разигравам всеки случай като пъзел. — Погледна я. — Ето затова ме интригуваш. Цялото това вълнение, всички емоции, които влагаш във всичко, което правиш. Изглежда някак си… опасно.