Тес Геритсън - Чиракът

— След като свърша.

Ризоли пусна водата. Влезе под душа не защото имаше нужда да се измие, а защото течащата вода правеше разговора невъзможен. Това бе шумна завеса, зад която можеше да се скрие. Докато водата удряше по нея, тя стоеше с приведена глава, опряла ръце в плочките на стената, борейки се със страха си. Представяше си как се стича по кожата й като мръсотия и изчезва с гъргорене в канала. Как се освобождава от нея, слой след слой. Когато най-после спря водата, вече се чувстваше спокойна. Пречистена. Подсуши се и в запотеното огледало успя да зърне лицето си; вече не беше бледо, а зачервено от топлината. Готово отново да заиграе предназначената за обществеността роля на Джейн Ризоли.

Излезе от банята. Дийн седеше във фотьойла до прозореца. Не каза нищо, само наблюдаваше как се облича, вдигайки дрехите си от пода, след като заобиколи леглото, чиито изпомачкани чаршафи бяха безмълвно доказателство за взаимната им страст. Едно телефонно обаждане беше сложило край на това и сега тя се движеше решително из стаята, облече блузата си, вдигна ципа на панталоните. Навън бе все още тъмно, но за нея нощта беше приключила.

— Ще ми кажеш ли? — попита той.

— Хойт е бил в апартамента ми.

— Знаят, че е той?

Тя се обърна към него.

— Кой друг би могъл да бъде?

Думите прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявала. Младата жена се изчерви и се наведе, за да извади обувките си изпод леглото.

— Трябва да се прибирам.

— Пет часа сутринта е. Самолетът ти излита едва в девет и трийсет.

— Наистина ли очакваш да заспя отново? След това?

— Ще се прибереш в Бостън изтощена.

— Не съм уморена.

— Защото си напомпана с адреналин.

Ризоли си обу обувките.

— Престани, Дийн.

— Какво да престана?

— Да се опитваш да се грижиш за мен.

Настъпи мълчание. След което той произнесе, с нотка на сарказъм:

— Извинявай, все забравям, че си напълно способна да се грижиш за себе си.

Тя замръзна, с гръб към него. Вече съжаляваше за думите си. За първи път я обзе желание той да се погрижи за нея. Да я прегърне и да я приласкае обратно в леглото. Да поспят в обятията си, докато стане време за тръгване.

Но когато се обърна, видя, че беше станал от фотьойла и се обличаше.

Заспа в самолета. Когато започнаха да се приземяват към Бостън, се събуди, замаяна и жадна. Лошото време я беше последвало от Вашингтон и турбулентността друсаше поставките на задната част на облегалките и нервите на пасажерите, докато се спускаха през облаците. Върховете на крилото зад прозореца й чезнеха зад сива завеса, но тя беше прекалено уморена, за да усети тревога във връзка с полета. А и мисълта за Дийн не й излизаше от главата и я отвличаше от онова, върху което би трябвало да се фокусира. Взираше се навън в мъглата и си припомняше докосването на ръцете му, топлината на дъха му по кожата си.

Спомняше си и последните думи, които си бяха разменили на летището — хладно и забързано сбогуване под ромолящия дъжд. Разделяне не на влюбени, а на бизнес партньори, които нямат търпение да останат насаме, за да се отдадат на личните си грижи. Обвиняваше себе си за новосъздадената дистанция помежду им, обвиняваше и него, че я беше оставил да си отиде. Вашингтон за пореден път се бе превърнал в град на съжаленията и изцапаните чаршафи.

Самолетът се приземи сред енергично биещия по земята дъжд. Видя как персоналът на пистата се появява, скрит под дъждобраните си, и се изпълни със страх при мисълта за онова, което предстоеше. Прибирането у дома, в апартамента, където никога вече нямаше да се почувства сигурна, защото той беше влизал в него.

Взе куфара си и излезе навън, но бе незабавно връхлетяна от носения от вятъра дъжд, който влизаше под широкия навес. Дълга опашка обезсърчени хора чакаха за такси. Хвърли поглед към редицата лимузини, паркирани покрай улицата, и изпита облекчение, щом видя името „Ризоли“ на прозореца на една от тях.

Почука на стъклото откъм шофьора и той го свали надолу. Беше друг, не възрастният чернокож мъж, който я беше докарал на летището предишния ден.

— Да, госпожо?

— Аз съм Джейн Ризоли.

— За улица „Клермънт“, така ли?

— Това съм аз.

Шофьорът излезе и й отвори вратата за задната седалка.

— Добре дошли на борда. Ще сложа куфара ви в багажника.

— Благодаря.

Пъхна се в автомобила и въздъхна уморено, като се облегна на луксозната кожена тапицерия. Навън звучаха клаксони и гуми се плъзгаха под течащия като из ведро дъжд, но вътре в лимузината цареше благословена тишина. Младата жена затвори очи, докато се отдалечаваха от летище „Логан“ и се насочиха към магистралата Бостън икспресуей.