Тес Геритсън - Чиракът

Отвори вратата. Отключи вратата.

Отвори очи, борейки се със световъртежа; стомахът й бушуваше при вида на бягащия покрай прозореца свят. Успя да изправи ръка, всеки сантиметър беше малка победа. Протегна длан към вратата, към бутона за отключване. Натисна го и чу звучното щракване от освобождаването му.

Внезапно усети натиск в бедрото си. Видя обърнатото му назад лице, докато смушка с тейзъра бедрото й. Тялото й отново бе разтърсено от електрически заряд.

Спазми стиснаха като в клещи крайниците й. Мракът падна като качулка.

Капка студена вода, падаща на бузата й. Скърцащ звук от отлепване на скоч лента от ролката. Дойде на себе си, докато мъжът завързваше китките й зад гърба, увивайки ги няколко пъти със скоча, преди да отреже парчето от ролката. После й измъкна обувките, пусна ги на пода, където те паднаха с тъп удар. Повдигна крачолите на панталона й, така че лентата да залепне за гола кожа. Зрението й бавно се проясни, докато той работеше, и видя темето му, както бе приведен в колата, съсредоточил цялото си внимание върху завързването на глезените й. Зад него, през отворената врата на автомобила, се виждаше някакво зелено пространство. Блато и дървета. Никакви сгради. При блатата ли бяха? Да не би да я беше закарал до Бак Бей Фенс?

Ново скърцане на скоч лента, последвано от миризмата на лепило, когато я притисна към устата й.

Той погледна надолу към нея и Джейн видя детайли, които не си беше направила труда да отбележи, когато бе свалил прозореца на колата в началото. Детайли, които тогава нямаха никакъв смисъл. Тъмни очи, лице с остри ъгли, изражение на хищник, който е вечно нащрек. И възбуда заради онова, което предстоеше. Лице, на което никой не би обърнал внимание от задната седалка на колата. „Това е безликата армия от хора, облечени в униформи“ — помисли си тя. Хората, които чистят хотелските ни стаи, пренасят багажа ни, карат лимузините, в които се возим. Те се движат в нещо като паралелен свят, където рядко ги забелязват, само когато са ни нужни.

Докато нахлуят в нашия свят.

Той вдигна мобилния й телефон от пода, където беше паднал. Пусна го на пътя и го смачка с тока на обувката си, докато не се превърна в купчина счупена пластмаса и жички, които срита в храсталака.

Сега се беше превърнал в олицетворение на експедитивността. Истински професионалист, който върши това, което умее най-добре. Приведе се в колата, придърпа я към вратата, после я вдигна на ръце без дори да изпъшка от усилие. За един войник за специални операции, който е в състояние да измине мили с четирийсет и пет килограмова раница на гърба, не е кой знае какво предизвикателство да пренесе на няколко метра жена, тежаща петдесет и два килограма. Дъждът измокри лицето й, докато я отнесе в задната част на автомобила. Джейн зърна дървета, изглеждащи сребристи от мъглата, и преплетена, гъста по-ниска растителност. Но не и други коли, макар да чуваше зад стената от дървета профучаването на превозните средства, като звука на океана, когато доближиш някоя раковина до ухото си. Достатъчно близо, за да породи задавен вой на отчаяние в гърлото й.

Багажникът беше вече отворен, мръснозеленият парашут бе разгънат, в очакване да приеме тялото й. Мъжът я пусна вътре, върна се в колата за обувките й, и ги захвърли при нея. После затвори багажника и тя чу превъртането на ключа в ключалката. Дори ръцете й да бяха свободни, нямаше как да се измъкне от този черен ковчег.

Чу как вратата се затвори със затръшване, после колата потегли отново. Към мястото за среща с човека, който знаеше, че я очаква.

Мислите й се насочиха към Уорън Хойт. Мислеше си за сладникавата му усмивка, за ръцете му в латексови ръкавици. Мислеше за онова, което щеше да държи в тези скрити под ръкавиците ръце, и я обзе ужас. Дишането й се ускори и тя усети, че не може да си поема въздух достатъчно дълбоко, достатъчно бързо, за да не се задуши. Заизвива се панически, мятайки се като полудяло животно, изпълнено с отчаяно желание да живее. Удари лице в куфара си и ударът я зашемети. Остана да лежи изтощена, с пулсираща буза.

Колата намали скорост и спря.

Младата жена се вцепени, сърцето й се блъскаше в гърдите, докато чакаше това, което щеше да се случи по-нататък. Чу мъжки глас:

— Приятен ден.

След това автомобилът тръгна отново, набирайки скорост.

Място за плащане на пътна такса. Движеха се по Търнпайк.

Мислеше си за всички градчета, които се намираха западно от Бостън, за всички пусти поля и залесени места, където никой друг не би се сетил да спре. Места, където тялото може никога да не бъде открито. Спомни си тялото на Гейл Йегър, подуто и покрито с черни вени, и пръснатите кости на Марла Джийн Уейт, лежащи в горската тишина. Такава е съдбата на всяка плът.