Тес Геритсън - Чиракът

Затвори бележника си и вдигна поглед в мига, в който се появи Гейбриъл Дийн. Макар сърцето й да се оживи, щом го видя, тя го приветства само с кимване и с поглед, говорещ: „Нека не излизаме извън професионалните рамки“.

Той разбра и те застанаха един срещу друг като двама професионалисти, внимаващи да не издадат с намек интимността, която бяха преживели само преди два дни.

— Шофьорът е бил нает преди шест месеца от ВИП „Лимузини“ — каза тя. — Семейство Йегър, Гент, Уейт… всичките ги е возил. И е имал достъп до графика за вземане на ВИП особи. Трябва да е видял там името ми. Анулирал заявката за вземането ми от аерогарата, за да заеме мястото на шофьора, който е трябвало да бъде там.

— И ВИП проверили ли са служебните му препоръки?

— Те били отпреди няколко години, но били превъзходни. — Джейн направи пауза. — В автобиографията му не се споменавало за военна служба.

— Защото истинското му име не е било Джон Старк.

Тя се намръщи.

— Кражба на самоличност?

Дийн посочи към дърветата. Двамата оставиха зад гърба си поляната и тръгнаха между дърветата, където можеха да говорят насаме.

— Истинският Джон Старк умира през септември 1999 година в Косово — започна той. — Помощен работник на ООН, загинал, когато джипът му се натъкнал на сухопътна мина. Погребан е в Корпус Кристи, Тексас.

— Тогава значи не знаем дори истинското име на нашия човек.

Дийн поклати глава.

— Отпечатъци от пръстите, рентгенови снимки на зъбите и тъканни проби ще бъдат изпратени в Пентагона и Централното разузнаване.

— И няма да получим отговор от тях. Нали?

— Не и ако Властващия е бил от техните. Що се отнася до тях, ти се погрижи за проблема им. Не е необходимо да се казва или прави нищо повече.

— Може и да съм разрешила техния проблем — отвърна горчиво тя. — Но моят е все още жив.

— Хойт ли? Той никога повече няма да ти създава грижи.

— Боже, трябваше да стрелям още веднъж…

— Вероятно е получил „квадриплегия“ 19 19 Парализа на четирите крайника. — Бел.прев. , Джейн. Не мога да си представя по-голямо наказание.

Излязоха от гората на третостепенния път. Лимузината бе изтеглена на буксир предишната нощ, но доказателството от онова, което се бе разиграло тук, стоеше все така. Ризоли погледна към засъхналата кръв там, където бе умрял мъжът, известен като Джон Старк. Няколко метра по-нататък се виждаше по-малкото петно, където бе паднал Хойт, с безчувствени крайници, със смлян гръбначен мозък.

Можех да го довърша, но го оставих да живее. И все още не знам дали постъпих правилно.

— Как си, Джейн?

Чу интимната нотка в гласа му, безсловесно признание, че бяха нещо повече от колеги. Погледна го и внезапно усети с особена острота синините по лицето си и издутата превръзка на главата си. Не й се искаше да я вижда в този вид, но сега, след като стоеше пред него, нямаше смисъл да се крие; не можеше да направи нищо друго, освен да вдигне очи и да срещне погледа му.

— Добре съм — отвърна тя. — Няколко шева на скалпа, няколко болезнени мускула. И наистина впечатляващ екземпляр сред грозниците. — Махна неопределено към обезобразеното си лице и се засмя. — Трябваше обаче да видиш другия.

— Не мисля, че е добре да си тук — заяви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено скоро е.

— Точно аз съм човекът, който би трябвало да бъде тук.

— Никога ли не си позволяваш да се отпуснеш?

— Защо ми е?

— Защото не си машина. Това ще ти се отрази. Не може да ходиш по това място и да се преструваш, че е просто поредното местопрестъпление.

— Точно като такова го третирам.

— Дори след всичко, което за малко не се случи?

Което почти се случи.

Младата жена сведе поглед към кървавите петна по земята и за миг пътят като че ли се олюля, сякаш бе станало земетресение, раздрусало грижливо изградените от нея стени, с които се бе обградила като с щитове, заплашвайки самите основи, върху които стоеше.

Той я хвана за ръката и очите й се напълниха със сълзи от стабилното му докосване. Докосване, което казваше: „Само този път имаш разрешение да бъдеш човешко същество. Да бъдеш слаба“.

— Съжалявам за Вашингтон — промълви тя.

Видя болката в очите му и си даде сметка, че беше разбрал неправилно думите й.

— Значи ти се иска онова между нас да не се бе случвало — произнесе тихо той.

— Не. Изобщо нямах предвид това…

— А за какво тогава съжаляваш?

Джейн въздъхна.

— Съжалявам, че тръгнах, без да ти кажа какво означаваше за мен тази нощ. Съжалявам, че всъщност така и не си взех наистина „довиждане“ с теб. И съжалявам, че… — Спря. — Че не ти позволих да се погрижиш за мен, само този път. Защото истината е, че наистина имах нужда да го направиш. Не съм толкова силна, колкото ми се иска да мислят.