Тес Геритсън - Чиракът

Тя идва веднъж седмично. Носи касетофона, бележника и чанта, пълна с химикалки, с които си води записки. Носи също така и любопитството си, носи го безстрашно и безсрамно, като червено наметало. Любопитството й е чисто професионално или поне тя така си мисли. Приближава стола си до леглото ми и поставя микрофона така, че да улавя всяка дума. После се накланя напред, извила врат към мен, сякаш ми предлага гърлото си. Красиво гърло. Тя е естествена блондинка, много светла, и вените й рисуват деликатни сини линии под бялата кожа. Гледа ме, без да се страхува, и задава въпросите си.

— Липсва ли ти Джон Старк?

— Знаеш, че ми липсва. Загубих брат.

— Брат? Но ти дори не знаеш истинското му име.

— И полицията продължава да ме пита за него. Не мога да им помогна, защото той не ми го е казвал.

— Въпреки това си си кореспондирал с него през цялото време от затвора.

— Имената не бяха от значение за нас.

— Познавали сте се достатъчно добре, за да убивате заедно.

— Само един път, на „Бийкън хил“. То е като при любенето, струва ми се. Първият път все още се учиш да се доверяваш на другия.

— Значи съвместното убиване беше начин да го опознаеш?

— Има ли по-добър начин?

Тя повдига едната си вежда, сякаш не е съвсем сигурна дали говоря сериозно. Но аз говоря напълно сериозно.

— Наричаш го „брат“ — продължава О’Донъл. — Какво разбираш под това?

— Двамата бяхме свързани. Със свещена връзка. Толкова е трудно да намеря някой, който да ме разбира напълно.

— Представям си.

Усещам в думите й сарказъм, който обаче не чувам в гласа й и не виждам в очите й.

— Знам, че трябва да има и други като нас — продължавам аз. — Предизвикателството е да ги откриеш. Да се свържеш с тях. Всеки иска да бъде с хората от неговата „кръвна група“.

— Говориш така, сякаш сте някакъв отделен вид.

— Homo sapiens reptilis — обявявам духовито аз.

— Моля?

— Четох, че част от главния ни мозък датира още от времето на произхода ни от влечугите. Тя контролира най-примитивните човешки функции. Бягство или бой. Чифтосване. Агресия.

— О. Имаш предвид архипалиума 20 20 Архипалиум — първият мозъчен свод. — Бел.прев. .

— Да. Мозъкът, който сме имали, преди да станем хора и цивилизовани. В него няма емоции, няма съвест. Няма морал. Само онова, което виждаш, като се вгледаш в очите на някоя кобра. Същата част от главния ни мозък, която реагира на обонятелно стимулиране. Затова влечугите имат толкова остро обоняние.

— Това е вярно. От неврологична гледна точка обонятелната ни система е тясно свързана с архипалиума.

— Знаеше ли, че винаги съм имал изключително усещане за миризми?

Известно време тя просто ме наблюдава. Отново се чуди дали говоря сериозно, или измислям тази теория в нейна чест, защото е невропсихиатър и знам, че това ще я впечатли.

Следващият й въпрос показва, че е решила да ме приеме сериозно.

— Джон Старк също ли имаше изключително обоняние?

— Не знам. — Погледът ми е напрегнат. — И сега, след като е мъртъв, никога няма да разберем.

Тя ме изучава като котка, готова да се нахвърли върху жертвата си.

— Изглеждаш разгневен, Уорън.

— Нямам ли причина да бъда разгневен?

Погледът ми пада към безполезното ми тяло, лежащо инертно върху овчата кожа, използвана за намаляване на триенето. Вече дори не мисля за него като за моето тяло. И защо да го правя? Не мога да го усетя. Това е просто буца чужда плът.

— Ядосан си на полицайката — казва О’Донъл.

Такова подразбиращо се от само себе си твърдение дори не се нуждае от потвърждение, затова и не реагирам.

Д-р О’Донъл обаче, е обучена да се взира в чувствата, да бели образувалата се коричка и да оголва кървавата, чувствителна рана под нея. Подушила е миризмата на гниещи емоции и сега се залавя да почиства, да стърже и да дълбае.

— Мислиш ли все още за детектив Ризоли?

— Всеки ден.

— Какви са мислите?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Опитвам се да те разбера, Уорън. Какво мислиш, какво чувстваш. Какво те кара да убиваш.

— Значи продължавам да бъда малкия ти лабораторен плъх. Не съм ти приятел.

Тя прави пауза.

— Да, мога да ти бъда приятел…

— Но не си дошла заради това.

— Честно казано дойдох заради онова, което мога да науча от теб. Което можем да научим всички в отговор на въпроса защо хората убиват. — Привежда се дори още по-близо. И казва тихо: — Затова ми кажи. Всичките си мисли, колкото и смущаващи да са.