Тес Геритсън - Чиракът

Дийн се усмихна. Стисна дланта й.

— Никой от нас не е, Джейн.

— Хей, Ризоли?

Беше Бари Фрост, който я викаше от края на гората.

Тя премигна, за да задържи напиращите сълзи, и се обърна към него.

— Да?

— Току-що получих двоен десет петдесет и четири. Магазин за хранителни стоки „Куик стоп“, „Джамейка плейн“. Мъртви са служител на магазина и един клиент. Мястото вече е отцепено.

— Божичко. Толкова рано сутринта?

— Ние сме най-близо до мястото. В състояние ли си да вървим?

Младата жена пое дълбоко въздух и се обърна към Дийн. Той беше пуснал ръката й и макар докосването му да й липсваше, тя вече се чувстваше по-силна, вътрешният й трепет бе замлъкнал, земята под краката й отново бе станала стабилна. Но не беше готова да сложи край на този миг.

Последното им сбогуване във Вашингтон бе станало толкова прибързано; нямаше да позволи това да се случи пак. Нямаше да позволи животът й да заприлича на живота на Корсак — тъжна хроника от съжаления.

— Фрост? — каза тя, все така, без да отделя очи от Дийн.

— Да?

— Няма да дойда.

— Какво?

— Да го вземе друг екип. Точно сега не ми е до това.

Никаква реакция. Джейн погледна към колегата си и видя изуменото му лице.

— Искаш да кажеш… вземаш си почивен ден? — попита той.

— Да. Това е първият ми болничен ден. Имаш ли някакъв проблем с това?

Той поклати глава и се засмя.

— Крайно време беше, дяволите да го вземат, нищо друго не мога да кажа.

Тя го проследи с поглед, докато се изгуби сред дърветата. Чу го как продължава да се смее, докато вървеше из гората. Изчака да изчезне напълно, преди да се обърне отново към Дийн.

Той беше разтворил ръце; тя се мушна в обятията му.

На всеки два часа идват да проверяват кожата ми за рани от залежаването. Това е едно сменящо се трио от лица: Армина в дневната смяна, Белла — във вечерните, и тихата и срамежлива Корасон нощем. За ненаблюдателния те не се отличават особено една от друга — и трите са с гладки кафяви лица и музикални гласове. Жизнерадостна хорова редица от Филипините в бели униформи. Но аз виждам разликите помежду им. Виждам го по начина, по който се доближават до леглото ми, в различния начин, по който ме хващат, когато завъртат торса ми от едната на другата страна върху кувертюрата от овча кожа. Това трябва да се прави денем и нощем, защото аз не мога да се обръщам и тежестта от натиска на тялото ми върху матрака износва кожата. Тя компресира капилярите и прекъсва подхранващия приток на кръв, в резултат на което тъканите започват да гладуват, добиват блед цвят, стават лесно раними. Една незначителна раничка бързо може да се възпали и да се разрасне, като гризящ плътта плъх.

Благодарение на моите три момичета аз нямам рани… поне така ми казват. Аз не мога да проверя, защото не мога да си видя гърба или задника, нито пък усещам нещо от раменете надолу. Поддържането на здравето ми зависи напълно от Армина, Белла и Корасон и аз, като малко бебе, насочвам цялото си внимание върху тези, които се грижат за мен. Изучавам лицата им, вдъхвам миризмата им, запаметявам гласовете им. Знам, че носът на Армина не е съвсем прав, че дъхът на Белла често мирише на чесън и че Корасон почти незабележимо заеква.

Знам също така, че те се страхуват от мен.

Знаят, разбира се, защо съм тук. Всички работещи в отделението за травми на гръбначния мозък знаят кой съм и макар да се отнасят към мен също толкова любезно, колкото и към останалите пациенти, забелязвам, че не ме поглеждат в очите, че се колебаят, преди да ме докоснат, сякаш се готвят да пипнат гореща ютия. Улавям погледите на санитарите в коридора, които си шепнат нещо, вперили очи в мен. Те бъбрят с другите пациенти, разпитват ги за приятелите и семейството, но никога не задават и на мен подобни въпроси. О, питат ме как се чувствам и дали съм спал добре, но разговорите ни се изчерпват с това.

Знам обаче, че са любопитни. Всички са любопитни, всички искат да хвърлят поглед към Хирургът, но се страхуват да се приближат, сякаш е възможно внезапно да скоча и да ги нападна. Затова хвърлят набързо поглед към мен през вратата, но не влизат, ако дългът не ги позове. Трите момичета се грижат за кожата ми, за пикочния ми мехур и дебелото черво, и след това бързат да излязат, оставяйки чудовището само в бърлогата му, приковано за леглото от собственото си разрушено тяло.

Нищо чудно, че очаквам с такова желание посещенията на д-р О’Донъл.