Тес Геритсън - Чиракът

Джейн затвори очи, фокусирайки се върху тътена на шосето под гумите. Движеха се много бързо. Вече се бяха отдалечили доста от границите на Бостън. И какво ли щеше да си помисли Фрост, докато чакаше да му се обади? Колко време трябваше да мине, преди да си даде сметка, че нещо не е наред?

Няма значение. Той няма представа къде да търси. Никой не знае.

Лявата ръка започваше да изтръпва под тежестта й, боцкането бе станало непоносимо. Завъртя се по корем и лицето й се притисна в копринената материя на парашута. Същата, в която са били увити труповете на Гейл Йегър и Карена Гент. Стори й се, че усеща миризмата на смърт в гънките й. Отвратена, младата жена се опита да се надигне на колене и удари главата си в капака на багажника. Болката прободе скалпа й. Куфарът, колкото и да беше малък, не й оставяше кой знае какво пространство за маневриране, и клаустрофобията я накара отново да изпадне в паника.

Контрол. По дяволите, Ризоли. Овладей се.

Не можеше обаче да се отърве от картините, в които Хирургът беше главно действащо лице. Спомни си надвисналото му отгоре й лице, докато бе лежала обездвижена на пода на мазето. Спомни си как бе очаквала скалпелът му да пререже гърлото й, знаейки, че няма как да избегне това. Че най-доброто, на което можеше да се надява, беше бърза смърт.

И че алтернативата беше безкрайно по-лоша.

Наложи си да диша бавно, дълбоко. Капка топлина се плъзна надолу по бузата й, усещаше щипане отзад на тила. Беше си срязала скалпа и сега от раничката върху парашута се стичаше кръв, капка по капка. „Доказателствен материал — помисли си тя. — Возенето ми в тази кола, — отбелязано от кръв.“

Кървя. В какво си ударих главата?

Повдигна ръцете зад гърба си, опипвайки с пръсти капака на багажника, за да открие онова, което бе проболо скалпа й. Усети някаква пластмасова форма, гладък метал. И тогава, внезапно, я убоде острият край на стърчаща отвертка.

Остана известно време неподвижна, докато болката в мускулите на ръката й отмине, докато премигне няколко пъти, за да не влезе кръвта в очите й. Заслуша се в монотонния барабанен звук от гумите при допира им с пътя.

Продължаваха да се движат бързо и Бостън оставаше все по-назад.

Прекрасно е тук, в гората. Заобиколен съм от пръстен от дървета, чиито върхове пронизват небето като шпилове на катедрала. Цяла сутрин валя, но сега слънчевата светлина се показа иззад облаците и заля земята, където съм забил четири железни кола, около които съм завързал четири парчета въже. Тишината се нарушава единствено от падащите от листата капки.

В този момент чувам шум от размахване на криле; вдигам поглед и виждам три гарвана, кацащи на клоните над мен. Гледат със странно нетърпение, сякаш в очакване на онова, което предстои. Вече знаят какво е това място и чакат, потрепвайки с черните си криле, привлечени тук от обещанието за мърша.

Слънцето затопля земята и от мокрите листа нагоре се вие пара. Окачил съм раницата си на един клон, за да я запазя суха, и тя виси там като тежък плод заради инструментите в нея. Не е нужно да правя инвентаризация на съдържанието й; подбрал съм го грижливо, държах хладната стомана на всеки един инструмент известно време в дланта си, преди да го пъхна в раницата. Дори годината в затвора не се е отразила пагубно на тази фамилиарност и когато пръстите ми обхванат скалпел, усещането е също толкова приятно, както ръкостискането със стар приятел.

Сега се готвя да приветствам друг стар приятел.

Излизам на пътя, за да чакам там.

Облаците са изтънели и следобедът обещава да бъде топъл. Пътят представлява два кални коловоза, сред които надигат глави бурени, пораснали там въпреки минаващите коли. Чувам грачене; поглеждам нагоре и виждам, че трите гарвана са ме последвали в очакване на шоуто.

Всички искат да гледат.

Иззад дърветата се надига тънка ивица прах. Приближава автомобил. Чакам, пулсът ми се ускорява, дланите ми се изпотяват от нетърпение. Най-после го виждам, лъскав черен хипопотам, който се движи бавно по третостепенния път, както го изисква достойнството му. Кара приятеля, когото очаквам да видя.

Мисля, че посещението ще трае дълго. Вдигам очи и виждам, че слънцето се намира още високо на небето, което означава, че предстоят много часове на щастие. Часове на лятно забавление.

Заставам в средата на пътя и лимузината спира пред мен. Шофьорът излиза. Не е нужно да си казваме нищо; просто се споглеждаме и се усмихваме. Усмивката на двама братя, обединени не от семейната връзка, а от общите желания, общите копнежи. Изписаните върху хартия думи ни събраха. В дълги писма обрисувахме своите фантазии и ковяхме съюза си, изтичащите от химикалките ни думи бяха като сребърните нишки на паяжина, които ни свързваха. И ни доведоха в тази гора, където гарваните гледат с нетърпение в очите.