Тес Геритсън - Чиракът

Заедно приближаваме към задната част на колата. Той е възбуден от перспективата да я изчука. Виждам издутите му в слабините панталони и чувам рязкото дрънчене на ключовете на лимузината в ръцете му. Зениците му са разширени, горната му устна блести от пот. Заставаме до багажника, очаквайки жадно да хвърлим първия поглед към нашата гостенка. Да усетим опияняващата миризма на ужаса й.

Той пъха ключа в ключалката и го превърта. Капакът на багажника се вдига.

Тя лежи, свита на една страна, и премигва насреща ни, заслепена от внезапно нахлулата светлина. Така съм фокусиран върху нея, че в първия момент не обръщам внимание на значението на белия сутиен, подаващ се от единия ъгъл на малкия й куфар. Едва когато партньорът ми се привежда, за да я вземе от багажника, осъзнавам какво означава това.

Изкрещявам:

— Не!

Но тя вече е протегнала и двете си ръце напред. И натиска спусъка.

Главата му се пръска сред кървава мъгла.

Сякаш наблюдавам изпълнението на странно грациозен балет. Тялото му се извива в дъга напред и пада. Ръцете й се извиват към мен с непогрешима точност. Имам време само колкото да се извия встрани и пистолетът й изстрелва втория си куршум.

Не усещам как пронизва задната част на врата ми.

Странният балет продължава, само че този път го изпълнява моето тяло; ръцете ми описват кръг, когато политам във въздуха като гмуркащ се лебед. Приземявам се на една страна, но не усещам болка от удара, чувам само звука от приземяването на торса си. Лежа в очакване на болката, но не чувствам нищо. Освен изненада.

Чувам я как се измъква с усилие от багажника. Лежала е натъпкана там повече от час и й трябват няколко минути, за да накара краката си да й се подчиняват.

Приближава към мен. Бута ме с крак по рамото, за да ме обърне по гръб. В пълно съзнание съм и я поглеждам, давайки си прекрасно сметка какво ще последва. Тя насочва оръжието към лицето ми, ръцете й треперят, дишането й е неравномерно и учестено. По бузата й е засъхнала размазана кръв, като военна украса. Всеки мускул на лицето й е подготвен да убива. Всичките й инстинкти крещят да натисне спусъка. Аз отвръщам на погледа й, без капчица страх, наблюдавам битката, отразена в очите й. Чуди се коя форма на разгромяване на противника да избере. В ръцете си държи оръжието на собственото си разрушение; аз съм просто катализаторът.

Убий ме и последствията ще те унищожат.

Остави ме жив и ще присъствам вечно в кошмарите ти.

От гърлото й се изтръгва тихо ридание. Бавно отпуска пистолета. „Не“ — прошепва тя. И отново, вече по-силно. Предизвикателно:

— Не.

После изправя гръб, поема дълбоко въздух. И тръгва обратно към колата.

Ризоли стоеше на поляната, загледана в четирите железни колчета, забити в земята. Две за ръцете, две за краката. Завързаните за тях въжета с вече направени примки, очакващи да бъдат затегнати около китките и глезените. Избягваше да мисли за явното предназначение на тези колчета. Вместо това обиколи мястото с деловия вид на ченге, оглеждащо мястото на престъплението. А фактът, че за колчетата трябваше да бъдат завързани собствените й крайници, че инструментите от раницата на Хойт трябваше да разкъсват собствената й плът беше подробност, която държеше на разстояние. Усещаше как я гледат колегите й, чу как притихнаха гласовете им при нейното приближаване. Превръзката върху зашития й скалп бе като сочещ я пръст и всички се отнасяха към нея сякаш беше от стъкло и можеше да се счупи при най-лекото сътресение. Не можеше да понася това, не и сега, когато се нуждаеше повече от всякога да вярва, че не е жертва. Че контролира напълно емоциите си.

И така, Джейн се приближи към мястото така, както би се приближила към която и да е сцена на престъпление. Мястото бе фотографирано и щателно огледано предишната вечер от щатската полиция, но тази сутрин Ризоли и нейният екип също дойдоха да го огледат. Двамата с Фрост обходиха гората, измервайки разстоянието от пътя до полянката, където щатската полиция бе открила раницата на Уорън Хойт. Въпреки значението, което имаше за самата нея този кръг от дървета, Джейн оглеждаше полянката безстрастно. В бележника си бе записала всичко, открито в раницата: скалпели и хирургически щипци, ретрактор и ръкавици. Беше изследвала снимките на оставените от краката на Хойт отпечатъци, вече отлети в гипс, и се бе взирала в торбичките с доказателствен материал, в които бяха поставени въжетата, без да престава да мисли за китките, за които бяха предназначени. Вдигна поглед към променящото се небе, без да си даде време за мисълта, че същите тези върхове на дървета можеха да бъдат последната й гледка в този живот. Жертвата Джейн Ризоли днес не присъстваше тук. Дори колегите й да я наблюдаваха в очакване да я зърнат, нямаше да я видят. Никой нямаше да я види.