Патриша Корнуел - Необикновена зараза

— А работното време?

— Денонощно, седем дни в седмицата — гордо отговори той.

— А имате ли начин да проследявате откъде идват камионите?

— Използваме сателитна система. Можем поне да кажем кои камиони са разтоварили сметта в определен период в района, където е намерен трупът. Но досега не ни се беше случвало такова нещо. Говори се, че има части от тяло в сметище „Шусмит“.

Мъжът ме погледна. Явно предполагаше, че аз знам дали слухът е верен. Но аз не потвърдих онова, което ми каза. Фордът разплиска кал, осеяна с парченца гума, и във въздуха се разнесе тръпчивата противна смрад на гниещи отпадъци. Вниманието ми бе привлечено от малкия микробус, който наблюдавах, откакто бях дошла. Мислите ми препускаха в хиляда различни посоки.

— Между другото, казвам се Кийт Плезънтс. — Той избърса ръка в панталона си и ми я подаде. — Приятно ми е да се запознаем.

Фордът се приближи до четирима мъже, които държаха пред носовете си носни кърпи. Бяха се събрали около боклукчийски камион, на чиито врати пишеше „Коул Тръкинг Ко“.

— Онзи човек, който рови с пръчка в боклука, е детективът от Съсекс — обясни Плезънтс.

Детективът беше по-възрастен от него и носеше револвер. Имах чувството, че знам кой е.

— Григ ли се казва?

— Да — отговори Плезънтс. От лицето му се лееше пот. Вълнението му нарастваше. — Знаете ли, никога не съм имал проблеми с полицията. Дори не съм глобяван за превишена скорост.

Спряхме, но не виждах почти нищо от виещите се кълба прахоляк. Кийт Плезънтс сложи ръка на дръжката на вратата.

— Чакайте малко — казах аз.

Изчаках прахолякът да се слегне и огледах обстановката, както правя винаги, когато пристигам на сцената на произшествието. Кофата на един от багерите бе застинала неподвижно във въздуха. Камионът за балиране беше почти пълен. Наоколо кипеше трескава дейност. Работата бе спряла само на това място.

Тялото щеше да бъде транспортирано с линейка. Медиците седяха вътре и ме наблюдаваха през прашните стъкла. Чакаха да видят какво ще направя. Щом наместих маската на носа и устата си и отворих вратата, те слязоха от линейката. Детективът незабавно тръгна да ме посрещне.

— Детектив Григ от полицията в Съсекс — представи се той. — Аз ви се обадих.

— Тук ли бяхте през цялото време? — попитах аз.

— Откакто бях уведомен около тринайсет часа. Да. Дойдох, за да се уверя, че нищо няма да се пипа.

— Извинете — намеси се един от медиците. — Необходими ли сме ви веднага?

— Може би след петнайсет минути. Ще изпратя човек да ви извика — отговорих аз, после се обърнах към останалите. — Ще ми е нужно по-широко пространство.

Хората се отдръпнаха от пътя ми и видях в какво се бяха вторачили. Плътта беше неестествено бледа на светлината на есенния следобед. Торсът лежеше по гръб върху купчина боклук. Стори ми се, че мъртвият е от индоевропейската раса, но не бях сигурна, а личинките, натрупали се в гениталната област, ми пречеха да определя пола. Не можех да определя дори възрастта. Тялото беше ненормално мършаво. Ребрата стърчаха от плоските гърди, които може би бяха женски, а може би не.

Приклекнах до трупа и отворих лекарската си чанта. С помощта на пинсети сложих личинките в буркан, за да бъдат по-късно изследвани от ентомолог, и когато се вгледах отблизо, реших, че жертвата е жена. Главата й беше отрязана ниско над гръбначния стълб. Краката и ръцете също. Плътта на тези места беше изсъхнала и потъмняла от времето и веднага разбрах, че между този случай и другите има разлика.

Крайниците на тази жена бяха отрязани през твърдите раменни и бедрени кости, а не през ставите. Извадих скалпел и усещайки погледите на хората около мен, направих разрез, дълбок сантиметър и половина, в дясната страна на торса, сетне пъхнах там дълъг термометър, а втория сложих върху чантата си.

— Какво правите? — попита един мъж с карирана риза и бейзболна шапка; имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Трябва ми температурата на тялото, за да определя кога е настъпила смъртта — търпеливо обясних аз. — Температурата в сърцевината на черния дроб е най-точна. Освен това трябва да знам каква е температурата на въздуха тук.

— Горещо е — рече друг мъж. — Жена е, нали?

— Трудно е да се каже. Вие ли сте шофьорът на камиона?

Мъжът беше млад и имаше черни очи, бели зъби и татуировки на пръстите, каквито обикновено свързвах с хора, лежали в затвора. На главата му бе завързана подгизнала от пот кърпа. Той не можеше да гледа трупа и извръщаше очи.