Патриша Корнуел - Необикновена зараза

— Къде се намирате?

— В сметище „Атлантик“ на Рийвс Роуд. Намерили са нещо, което сигурно ще искате да видите.

— Същото ли е, каквото бе намерено на други подобни места? — загадъчно попитах аз и денят сякаш изведнъж помръкна.

— Боя се, че е така.

— Тръгвам.

Бях облечена в изцапан сиво-кафяв панталон и фланелка с надпис ФБР, подарък от племенницата ми, и нямах време да се преобличам. Ако не направех оглед, преди да се стъмни, трупът трябваше да остане там, където беше, а това бе недопустимо. Грабнах лекарската си чанта и излязох. Разбира се, резервоарът на черния ми мерцедес беше почти празен и се наложи първо да се отбия в близката бензиностанция.

Пътуването би трябвало да продължи час, но аз карах бързо. Избледняващата светлина озаряваше в бяло долната част на листата, а царевичните стебла във фермите и градините бяха обагрени в кафяво. Нивите приличаха на развълнувани зелени морета от соя, а в дворовете на къщите свободно пасяха кози.

Завих по Рийвс Роуд и минах покрай малки тухлени къщи и дворове с пикапи и кучета без каишки. Крайпътните табла рекламираха „Планинска роса“ и ресторант „Вирджиния“. Мерцедесът подскочи по железопътните релси и гумите разпръснаха червеникав прах.

Спрях пред входа на сметище „Атлантик“ и огледах лунния пейзаж от незасяти полета, над които залязваше огненочервеното слънце. Хромираните части на боклукчийските камиони, пълзящи по хребета на непрекъснато растящата планина от отпадъци, бяха лъскави и блестяха на светлината. По пътя от сметището се зададе кола — летеше с висока скорост по браздите. Приближи се и видях, че е мръсен червен форд „Експлорър“. Шофьорът беше млад мъж, който явно се чувстваше като у дома си на това място.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — с провлечен южняшки говор попита той. Изглеждаше притеснен и развълнуван.

— Аз съм доктор Кей Скарпета — отговорих и показах месинговата си значка, която винаги изваждам на сцена на престъпление, където не познавам никого.

Мъжът погледна документите ми, после се вторачи в очите ми. Беше облечен в джинсова риза и се потеше. Косата на врата и слепоочията му беше влажна.

— Казаха ми, че ще дойде съдебен лекар и да го чакам — рече той.

— Ами ето ме. Аз съм съдебният лекар.

— Да, разбира се. Не исках да кажа нищо… — Гласът му постепенно заглъхна, а очите му обходиха мерцедеса ми, който бе покрит с фин лепкав пласт прах, който нищо не можеше да отстрани. — Предлагам да оставите колата си тук и да дойдете с мен.

Вторачих се в сметището и в булдозерите с вдигнати гребла, които стояха неподвижни на върха. Там, където бе станало произшествието, ме чакаха две полицейски коли без опознавателни знаци и линейка. Полицаите се бяха събрали до малък микробус. Едно от ченгетата ровеше с пръчка в земята и нетърпението ми да видя трупа се засили.

— Добре — казах аз. — Да тръгваме.

Паркирах мерцедеса и извадих от багажника лекарската чанта и работните си дрехи. Младият мъж ме гледаше с любопитство. Нахлузих гумени ботуши — издраскани и потъмнели от годините на газене в гори и реки, където бяха убити и удавени хора. Облякох широка избеляла джинсова риза. Бях я присвоила от бившия си съпруг Тони по време на брака, който сега ми се струваше нереален. Качих се във форда и си сложих два чифта ръкавици и хирургическа маска на лицето.

— Не мога да кажа, че ви обвинявам — рече младият мъж. — Вонята е отвратителна.

— Не го правя заради вонята. Безпокоят ме микроорганизмите.

— Сериозно? — разтревожи се той. — Може би и аз трябва да си сложа такова нещо.

— Не се приближавайте до трупа и няма да имате проблеми.

Мъжът не отговори и аз разбрах, че вече се бе приближавал до трупа. Мъртъвците са голямо изкушение и повечето хора не могат да устоят. Колкото по-обезобразена е жертвата, толкова по-голямо е любопитството им.

— Съжалявам за прахоляка — каза той, докато минавахме покрай малко езеро, населено с патици. — Разпръсваме пласт от парченца гума, за да не се вдига прах, но нищо не помага. Всеки ден стоварваме по три хиляди тона боклук.

— Откъде?

— Литълтаун, Северна Каролина и Чикаго.

— А Бостън? — попитах аз, защото предполагахме, че първите четири жертви са били убити там.

— Не. Но може би скоро ще го правим. Не ни плащат много. Двайсет и пет долара на тон. В Ню Джърси получават по шейсет и девет, а в Ню Йорк — осемдесет. Освен това рециклираме, проверяваме за опасни отпадъци и извличаме метана от разложения боклук.