Патриша Корнуел - Необикновена зараза

— Предполагам, че винаги има чувство за неотложност, когато такъв човек се разхожда на свобода.

— Не ми е приятно, че в момента този убиец е проблемът ти. Надявах се, че ще се откаже след всичките тези години, по дяволите. — Тя ядосано изтръска цигарата си в пепелника и издиша силния дим на британския тютюн. — Хайде да си починем малко. Краката ми вече се подуха. Ужасно е, когато цял живот вървиш по твърд под.

В ъгъла имаше три дървени стола. Това беше кътчето за отдих. Фоли сложи краката си на един кашон и се отдаде на порока си.

— Не мога да забравя онези нещастни хора — отново заговори за убийствата тя. — Когато докараха първия, помислих, че е работа на ИРА. Не съм виждала така зверски разкъсани хора, освен при бомбени атентати.

Сетих се за Марк и мислите ми се понесоха към него, когато беше жив и бяхме влюбени. Представих си лицето му. Усмихнатите му очи бяха изпълнени със закачлив блясък, който сякаш ставаше електрически, когато се смееше и ме дразнеше. В юридическия факултет в Джорджтаун имаше много смях, закачки и нощни веселби. Желанието ни един към друг беше неутолимо. С течение на времето оженихме други хора, разведохме ги и отново ги оженихме. Марк беше моята пътеводна звезда. Непрекъснато ми се обаждаше по телефона или идваше в стаята ми. Разби сърцето и леглото ми.

Не бях в състояние да прогоня мислите за него и още не можех да повярвам, че бомба на лондонска гара е сложила край на бурната ни връзка. Не можех да си го представя мъртъв. Видях тялото му и избягах като възрастния ирландец, който нямаше сили да погледне сина си. Осъзнах, че Фоли ми казва нещо.

— Съжалявам — повтори тя. Очите й бяха тъжни, защото много добре знаеше историята ми. — Не исках да предизвиквам болезнени мисли. Бездруго изглеждаш достатъчно потисната.

— Ти отбеляза нещо интересно. — Опитвах се да бъде смела. — Подозирам, че убиецът, когото издирваме, наистина прилича на терорист. Не му пука кого убива. Жертвите му са хора без лица и имена. Те са само символи на личното му зло верую.

— Ще стана ли ужасно досадна, ако ти задам въпрос за Марк?

— Питай каквото искаш — усмихнах се аз. — И без това ще го направиш.

— Ходи ли на мястото, където е загинал?

— Не знам къде се е случило — побързах да отговоря аз.

Тя ме погледна.

— Искам да кажа, че не знам точно къде е станало — уклончиво и почти заеквайки добавих аз.

Фоли не каза нищо и стъпка угарката.

— Всъщност — продължих аз — изобщо не съм ходила на гара Виктория, откакто той умря. Нямам закъде да взимам влак оттам. Доколкото си спомням, Ватерло беше последната гара, на която бях.

— Единствената сцена на произшествие, която великата доктор Кей Скарпета няма да посети — отбеляза Маргарет и извади друга цигара. — Искаш ли?

— Господи, знаеш, че искам. Но не мога.

Тя въздъхна.

— Спомням си Виена. Всички онези мъже, а ние двете пушехме повече от тях.

— Може би причината, че пушехме толкова много, бяха всички онези мъже.

— Вероятно, но не мога да ги откажа. Това само показва, че онова, което правим, не е свързано със знанията ни. Вършим го под въздействието на емоциите, без да се замисляме. Виждала съм бели дробове на пушачи. И черни дробове на алкохолици.

— Белите ми дробове са по-добре, откакто зарязах цигарите. Виж, за черния си дроб не мога да гарантирам. Още не съм се отказала от уискито.

— Не го прави, за бога. Няма да си забавна. — Фоли млъкна, после многозначително добави: — Разбира се, емоциите могат да бъдат насочвани и възпитавани, за да не заговорничат срещу нас.

— Утре вероятно ще замина.

— Първо трябва да отидеш до Лондон, за да смениш самолета. Остани там поне един ден.

— Моля?

— Това е недовършена работа, Кей. Отдавна имам такова чувство. Трябва да погребеш Марк Джеймс.

— Маргарет, откъде ти хрумна тази идея?

Пак започнах да пелтеча.

— Разбирам, когато човек иска да избяга от нещо. И ти бягаш. Като онзи убиец.

— Много ме успокои.

Разговорът ми беше неприятен.

Но този път Фоли нямаше да ме остави да се измъкна.

— Поради различни и същевременно сходни причини — продължи тя. — Той е лош, а ти не си. Но нито един от двама ви не иска да бъде заловен.

— И кой или какво, според теб, иска да ме хване? — Тонът ми беше безгрижен, но усещах, че ще се разплача.

— На този етап мисля, че е Бентън Уесли.

Вторачих се в празното пространство. Светлината навън се променяше, докато облаците минаваха пред слънцето. Миризмата на смърт в плочките и камъка датираше от сто години.