Патриша Корнуел - Необикновена зараза

— Какво искаш да направиш, Кей? — попита тя, докато бършех сълзите си.

— Той иска да се ожени за мен.

Върнах се в Ричмънд и дните се превърнаха в седмици. Времето ставаше все по-студено. Утрините бяха посребрени от скреж, а вечерите прекарвах пред камината. Размишлявах и се измъчвах. Имаше много загадки и аз се опитах да ги реша, както винаги съм го правила, като търсех път в лабиринта на професията си, но не можех да го намеря. Това побъркваше секретарката ми.

— Доктор Скарпета? — извика тя и стъпките й отекнаха в залата за аутопсии.

— Тук съм.

Беше трийсети октомври. Бях в съблекалнята и миех ръцете си с антибактериален сапун.

— Къде се забави? — попита Роуз и влезе при мен.

— Работих върху мозъка. Внезапният смъртен случай от онзи ден.

Тя държеше календара с графика ми и прелистваше страниците. Посивелите й коси бяха пригладени назад. Беше облечена в тъмночервен костюм, подхождащ на настроението й. Роуз ми беше сърдита, защото заминах за Дъблин, без да й кажа довиждане. А после, когато се върнах, забравих за рождения й ден. Спрях водата и избърсах ръцете си.

— Оток, разширени мозъчни гънки, стеснени бразди между тях, исхемична енцефалопатия, предизвикана от силно и постоянно напрежение — цитирах аз.

— Търсих те — нетърпеливо каза тя.

— Какво направих този път? — попитах аз и вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Трябваше да обядваш с Джон в „Скъл енд боунс“.

— О, боже — изстенах аз, като си спомних за него и за другите стажанти, с които нямах време да се срещна.

— Сутринта ти напомних. И миналата седмица забрави за него. Той наистина трябва да говори с теб за специализацията си в клиниката в Кливланд.

— Знам, знам. — Погледнах часовника си и се почувствах ужасно. — Един и половина. Може би Джон ще дойде в кабинета ми да пием кафе.

— В два часа трябва да даваш показания, в три имаш конференция за случая в Южен Норфък, в четири — лекция за раните от огнестрелно оръжие и в пет — среща със следователя Ринг от полицията.

Не харесвах Ринг и начина, по който той извършваше разследванията. Когато бе намерен вторият труп, Ринг самоволно се включи в разследването и явно мислеше, че знае повече от ФБР.

— Ще мина без Ринг — казах аз.

Секретарката ми се вторачи в мен.

— Тогава ще отложа срещата ти с него и ще се видиш с Джон. — Тя ме погледна през очилата си като строг училищен директор. — И да си починеш. Това е заповед. А утре не идвай. Да не съм те видяла тук.

Отворих уста да възразя, но Роуз ме спря.

— Не си и помисляй да спориш — решително продължи тя. — Нуждаеш се от един ден почивка. Нямаше да го кажа, ако не го мислех сериозно.

Роуз имаше право и като си помислих, че ще имам свободен ден, настроението ми се повиши.

— Освен това винаги мога да променя графика ти — усмихна се тя. — Циганското лято продължава. Времето ще бъде хубаво. Листата на дърветата имат прекрасни багри. Да не споменавам, че е Денят на вси светии. Може да си направиш фенер от тиква.

Извадих от шкафчето сакото и обувките си и казах:

— Трябвало е да станеш адвокат.

На другия ден времето беше точно каквото бе предсказала Роуз. Събудих се развълнувана. Магазините отвориха и отидох с колата да купя бонбони за децата, които щяха да потропат на вратата ми в Деня на вси светии, сетне посетих любимия ми градинарски магазин на Хъл стрийт. Летните цветя около къщата ми отдавна бяха повехнали и се натъжавах, когато гледах мъртвите им стебла. Обядвах и понесох към предната веранда торбите с черна пръст и кутиите с растения.

Отворих вратата, за да чувам музиката на Моцарт, която бях пуснала в хола, и започнах да засаждам теменужки. Тестото за домашния хляб втасваше, яхнията къкреше на печката и аз долавях миризмата на чесън и вино. Марино щеше да дойде на вечеря и щяхме да раздаваме шоколадчета и бонбони на съседските деца, маскирани за Деня на вси светии. Светът беше приятно място за живеене — поне докато в петнайсет и трийсет и пет пейджърът ми не иззвъня.

— По дяволите! — възкликнах, когато видях телефонния номер на екранчето.

Втурнах се вкъщи, измих си ръцете, грабнах телефонната слушалка и се обадих на детектив Григ от полицията в Съсекс.

— Григ слуша — с плътен глас отговори той.

— Обажда се доктор Скарпета — казах аз и мрачно се вторачих в големите керамични саксии на верандата и изсъхналите хибискуси в тях.

— О, добре. Благодаря, че ми се обадихте веднага. Говоря по клетъчен телефон и не мога да кажа много.