Мери Кларк: Бягство

Джими си припомни какво й беше отговорил.

— Знаеш, че веднага ще те наема. Но най-напред говори със Стиви. Той също е вложил големи пари в Атлантик сити и съм му предоставил да взема голяма част от решенията. Но все едно, какво ще кажеш да зарежеш професията, да се омъжиш и да ми народиш внуци?

Хедър се разсмя.

— О, баба , почакай още една-две години. Толкова се забавлявам.

Той въздъхна при спомена за смеха й.

Ето че сега никога няма да имам внуци, каза си Джими — нито момиченце със златистокестеняви къдрици и лешникови очи, нито момченце, което някой ден да ме наследи.

Почукване на вратата го върна към настоящето.

— Влез, Стиви — извика той.

Добре че си имам Стиви Абът, помисли Джими Ланди. Преди двайсет и пет години този русокос красавец, неуспял студент от университета в Корнел, беше почукал на вратата на ресторанта много преди часа за отваряне.

— Искам да работя за вас, господин Ланди — бе рекъл той. — От вас ще науча повече отколкото в който и да е колеж.

Джими се зарадва и подразни. Мислено прецени младежа. Зелено хлапе, многознайко, реши той.

— Значи искаш да работиш за мен? — попита той и посочи към кухнята. — Аз започнах оттам.

За мен това беше прекрасен ден, каза си Джими. Видът му беше на разглезено мамино синче, но всъщност беше ирландец, чиято майка работеше като сервитьорка, за да може го отгледа и той бързо доказа, че е от същото тесто. Навремето реших, че трябва да е пълен идиот да си зареже стипендията, но не бях прав. Той е роден за този бизнес.

Стиви Абът бутна вратата и запали най-близката лампа.

— Защо стоиш на тъмно, Джими? Да не медитираш?

Ланди вдигна глава и се усмихна накриво, забелязвайки съчувствието в погледа на по-младия мъж.

— Заплеснал се бях.

— Току-що дойде кметът с още четирима души.

Джими бързо бутна стола си назад и стана.

— Никой не ми е казал, че е запазил маса.

— Не е запазвал. Просто негово превъзходителство не можел да устои на нашия хот-дог…

Абът прекоси стаята с големи крачки и сложи ръка на рамото на Ланди.

— Натоварен ден, отсега си личи.

— Да — отвърна Джими. — Изабел се обади сутринта, за да каже, че е наела агент да продаде апартамента на Хедър. Смята, че щял бързо да се продаде. И разбира се, всеки път като се обади, не може да не ми разкаже отново как не й се вярва, че Хедър би тръгнала с кола към къщи по заледените пътища. Че не вярва, че смъртта й е нещастен случай. Не може да го преживее. Направо ще ме подлуди.

Нефокусираният му поглед мина през Абът.

— Когато се запознах с Изабел, тя беше страшно парче, ако щеш вярвай. Истинска красавица от Клийвланд. Сгодена беше и щеше да се омъжва. Аз издърпах от пръста й пръстена, който онзи й беше подарил, и го хвърлих през прозореца на колата. — Той се изсмя. — Наложи се да изтегля заем, за да му платя пръстена, но момичето си го взех. Изабел се омъжи за мен.

Абът знаеше цялата история и разбираше защо Джими се е сетил за нея.

— Бракът ви може и да не изтрая дълго, но Хедър си струваше.

— Извинявай, Стиви. Понякога се усещам много стар, повтарям се. Всичко това си го чувал много пъти. На Изабел не й харесваше Ню Йорк, нито пък този начин на живот. Може би не биваше да напуска Клийвланд.

— Да, но така сте се запознали. Хайде, Джими, кметът чака.

През следващите две седмици Лейси заведе осем евентуални купувачи да разгледат апартамента. Двама си бяха чисти зяпачи, от онези, чиито хоби е да губят времето на агента по недвижими имоти.

— Но от друга страна, човек никога не знае — каза тя на Рик Паркър, когато той спря пред бюрото й рано вечерта, точно преди да се тръгне за вкъщи. — Развеждаш някого насам-натам цяла година, иска ти се да си теглиш куршума преди да тръгнеш да го водиш отново следващия път и ето че сделката става! Готвиш се да се откажеш, а той ти пише чек за един милион долара.

— Ти си по-търпелива от мен — отвърна Рик.

Лицето му, изваяно в пълно съответствие с аристократичните черти на прадедите му, изразяваше презрение.

— Не мога да понасям хора, които ми губят времето. Р. Дж. П. се интересува дали някой наистина ще захапе за апартамента на Уеъринг.

Р. Дж. П. беше обръщението, с което Рик наричаше баща си.

— Не ми се вярва. Но какво пък — предложението е още ново, а утре е нов ден… Нов късмет.

— Благодаря, Скарлет О’Хара. Ще му предам думите ти. Чао.

Лейси направи гримаса зад гърба му. Денят явно беше от саркастично наострените на Рик.