Мери Кларк: Бягство

Момчетата приветстваха Лейси с обичайните шумни възгласи. Бони, свенлива както винаги, се сгуши в нея.

— Много ми липсваше — сподели тя.

Джей каза на Лейси, че наистина изглежда страхотно и прибави, че почивката в Ийст Хамптън явно й се е отразила добре.

— Страшно гот беше — отвърна Лейси, отбелязвайки с радост физиономията му. Знаеше, че Джей не може да понася дори възпитания жаргон.

По време на вечерята Тод, който се интересуваше от недвижими имоти и въобще от работата на леля си, разпитваше Лейси за жилищния пазар в Ню Йорк.

— Набира скорост — обясни тя. — Всъщност днес попаднах на една многообещаваща сделка.

И тя им разказа за Изабел Уеъринг и забеляза внезапния интерес на Алекс Карбайн.

— Познавате ли я? — попита Лейси.

— Не — отвърна той, — но познавам Джими Ланди. Виждал съм и дъщеря им, Хедър. Много красива млада жена. Ужасна трагедия наистина. Джей, ти също си работил с Ланди. Сигурно си виждал Хедър. Тя често се навърташе из ресторанта.

Лейси с удивление забеляза как лицето на зет й придоби тъмночервен цвят.

— Не. Никога не съм я виждал — каза той с рязък тон, явно едва сдържайки гнева си. — Имах работа само с Джими Ланди. Кой иска още агнешко?

Беше седем часът. Барът беше претъпкан, а тълпата хора, желаещи да вечерят, вече прииждаше. Джими Ланди знаеше, че трябва да слезе долу и да поздрави клиентите, но нямаше настроение. Днес му беше лош ден, чувстваше се подтиснат от обаждането на Изабел, което го накара да си спомни гледката — Хедър, заклещена й обгоряла в преобърната смачкана кола. Тази картина продължаваше да го преследва дълго след като затвори телефона.

Залязващото слънце хвърляше дълги сенки през високите прозорци на кабинета му в тежката каменна сграда на 56-та Западна улица, където се помещаваше „Венеция“ — ресторантът, който беше отворил преди трийсетина години.

На същото това място се бяха провалили три поредни ресторанта преди това. Навремето двамата с Изабел, още младоженци, живееха в нает под наем апартамент на втория етаж. Сега цялата сграда беше негова, а „Венеция“ беше едно от най-престижните заведения в Манхатън.

Джими седеше на масивното си старо бюро в стил „Уелс Фарго“ и се чудеше защо му е толкова трудно да слезе долу. Причината не беше само в обаждането на бившата му жена. Ресторантът беше украсен със стенни рисунки — идея, която беше копирал от конкурентите си в „Ла кот баск“. Рисунките бяха изгледи от Венеция и на някои от тях присъстваше Хедър. Когато беше на две години и едва ходеше, той накара художника да я нарисува — личицето й надничаше от един от прозорците на Палата на дожите. Имаше я и като млада госпожица, на която гондолиер правеше серенада. На двайсет години я бяха нарисували да минава по Моста на въздишките с песенен лист в ръка.

Джими знаеше, че няма да намери покой, докато не накара да я заличат от рисунките, но също като Изабел не можеше да се откаже от идеята, че смъртта на Хедър е по вина на друг. Той не можеше да се отърси от усещането за постоянното присъствие на дъщеря си, от погледа й, който го следи, когато минава през салона, от мисълта за това, че тя е там с него всеки ден.

Джими Ланди беше мургав мъж на шейсет и седем години. Косата му продължаваше да е естествено тъмна, а учуденият поглед под гъстите рошави вежди придаваше на лицето му постоянно недоверчиво изражение. Беше среден на ръст и здравото му мускулесто тяло създаваше впечатление за животинска сила. Знаеше как противниците му се подиграваха, че шитите по поръчка костюми са чисто прахосване на пари и сили, защото колкото и да се напъваше, все си приличаше на хамалин. Той почти се разсмя, сещайки се как Хедър се възмути първия път, когато чу тази забележка.

Казах й да не се притеснява, спомняше си Джими с усмивка. Казах й, че бих могъл да ги купя и продам всичките на куп и че това има значение.

Той поклати глава при спомена. Днес повече от всякога разбираше, че това далеч не е всичко, което има значение, но то все пак продължаваше да му дава сили да става от леглото всяка сутрин. Последните няколко месеца се бе отдал изцяло на проблемите на казиното и хотела, които строеше в Атлантик сити.

— Доналд Тръмп, пази се — беше казала Хедър, когато й показа макета. — Защо не го кръстиш хотел „Хедър“? Ще ти изнасям специални представления, само за теб. Какво ще кажеш, баба ?

Научила беше това италианско прозвище за „татко“, когато беше на десет години, по време на пътуването им до Италия и оттогава престана да му вика „татко“.