Мери Кларк: Бягство

Изабел обаче не можеше да я приеме така лесно. Разказа му за обезпокояващия телефонен разговор, който беше провела с дъщеря им точно преди гибелта й.

— Джими, Хедър не беше на себе си, когато говорих с нея по телефона. Беше силно разтревожена. Направо ужасно. Личеше си по гласа й.

Срещата им приключи с това, че Джими не издържа и се развика:

— Изабел, престани! Стига вече! Положението е достатъчно тежко и без непрекъснато да се ровиш в тези неща и да тормозиш всичките й познати. Моля те, остави дъщеря ни да почива в мир.

Припомняйки си думите му, Изабел поклати глава. Джими Ланди обичаше дъщеря си повече от всичко на света.

На второ място обаче обича властта, каза си тя с горчивина — и това сложи край на брака им. Прословутият му ресторант, инвестициите му, а сега и хотела в Атлантик Сити и казиното… За мен все нямаше място, помисли си Изабел. Може би, ако преди години си беше намерил подходящ бизнес-партньор, както сега си има Стиви Абът, бракът ни нямаше да се разпадне.

Тя усети, че върви през помещенията без да ги вижда и спря до един прозорец с изглед към Пето Авеню.

Ню Йорк е особено красив през септември, помисли си тя, отбелязвайки тичащите фигури по алеите, кръстосващи Сентрал Парк, бавачките, бутащи бебешки колички, и старците, които се припичаха на пейките. И аз извеждах Хедър навън в дни като днешния, спомни си тя. Десет години и три спонтанни аборта, докато се роди, но си струваше усилията и мъките. Тя беше необикновено дете. Хората се спираха да я гледат и да й се възхищават. И тя го съзнаваше, разбира се. Обичаше да се перчи и да се наслаждава на вниманието. Беше толкова умна, наблюдателна, талантлива. Толкова доверчива…

Защо захвърли всичко на вятъра, Хедър? За пореден път Изабел си задаваше въпроса, който я измъчваше след смъртта на дъщеря й. След онзи инцидент — Хедър беше още дете, когато видя как една кола се подхлъзна, излезе от пътя и се разби — тя изпитваше ужас от заледени пътища. Даже разправяше, че ще се премести да живее в Калифорния, за да избегне студовете. Защо тогава си тръгнала да караш из заснежената планина в два часа през нощта? Та ти беше едва на двайсет и четири години, животът беше пред теб… Какво се случи онази нощ, Хедър? Какво те накара да тръгнеш на път? Или може би кой?

Бръмченето на интеркома стресна Изабел и я откъсна от задушаващо смазващата я скръб. Обаждаше се портиерът, за да съобщи, че госпожица Фаръл е дошла за уговорената среща в десет часа.

Лейси се оказа неподготвена за многословното и малко нервно посрещане:

— За Бога, та вие изглеждате по-млада отколкото си ви спомням — възкликна тя. — На колко години сте всъщност? На трийсет? Дъщеря ми щеше да навърши двайсет и пет идната седмица. Тя живееше тук. Апартаментът беше неин. Баща й го купи. Ужасно, нали? Естественото развитие на нещата би било аз да си отида първа и някой ден тя да се рови из моите вещи, а не обратното.

— Имам двама племенници и една племенничка — опита се да я прекъсне Лейси. — Не бих могла да си представя да им се случи нещо, но ми се струва, че разбирам част от онова, което преживявате.

Изабел я следваше из къщата, докато Лейси обикаляше и отбелязваше с опитно око размерите на помещенията. На първия етаж имаше вестибюл, голям хол и трапезария, малка библиотека, кухня и тоалетна. На втория етаж, до който се стигаше по вита стълба, имаше всекидневна, будоар, спалня и баня.

— Доста е просторен за толкова млада дама — продължаваше Изабел. — Но нали разбирате, баща й го купи. Обичаше да й угажда. Но тя не беше разглезена. Всъщност, когато се върна в Ню Йорк след колежа, искаше да наеме малък апартамент в Уест Сайд. Само че Джими скочи до тавана. Настояваше Хедър да живее в сграда с портиер. Държеше да е на сигурно място. Сега иска да продам апартамента и да задържа парите. Твърди, че Хедър би желала да ги задържа. Казва, че трябвало да престана да тъгувам и да продължа живота си оттук нататък. Само че още ми е много трудно да го забравя… Опитвам се, но не съм сигурна, че успявам…

Очите й се напълниха със сълзи.

Лейси зададе въпроса, на който държеше да получи отговор:

— Сигурна ли сте, че искате да го продадете? — и загледа безпомощно как стоическото изражение на лицето на Изабел Уеъринг се топи и очите й се пълнят със сълзи.

— Исках да разбера защо е загинала дъщеря ми. Защо е напуснала бързешком хижата онази нощ? Защо не е изчакала приятелите си, за да се върне заедно с тях на сутринта, както смяташе да направи? Какво я е накарало да промени решението си? Сигурна съм, че някой знае. Трябва да открия причината. Знам, че нещо страшно я беше разстроило, но не ми каза какво. Смятах, че тук може би ще намеря някакъв отговор… или нещо в апартамента, или от някой от приятелите й. Но баща й настоява да престана да тормозя хората и вероятно е прав, че трябва да продължим живота си нататък. Така че — да, Лейси, май ще трябва да го продам.