Мери Кларк - Бягство

Какво му става пък сега, зачуди се тя. И защо баща му, който води сделка за продажбата на хотел „Плаза“, се интересува от апартамента на Уеъринг? Не, стига толкова.

Тя заключи чекмеджето на бюрото си и потърка чело, зад което усещаше настъпващо главоболие. Внезапно почувства силна умора. Откакто се върна от почивка, живееше в постоянно напрежение — да довърши стари задачи, да се занимае с нови сделки, да се види с приятелите, с които не се беше виждала през лятото, децата на Кит щяха да дойдат за почивните дни при нея… А и Изабел Уеъринг също й отнемаше страшно много време. Напоследък й се обаждаше всеки ден и често я викаше спешно да дойде в апартамента.

— Лейси, на всяка цена трябва да дойдеш да обядваш с мен. Трябва да се храниш, все пак, нали? — казваше тя.

Или просто:

— Лейси, защо не минеш на път за вкъщи да изпием по чаша вино? Заселниците в Нова Англия са наричали времето по свечеряване „трезва светлина“. Най-самотното време на деня.

Лейси се загледа навън. По Медисън Авеню падаха дълги сенки — явен признак, че дните намаляват. Наистина е най-самотното време на деня, каза си тя. Изабел е страшно тъжна личност. Наумила си е да прерови целия апартамент и да реши какво да прави с дрехите и личните вещи на Хедър. Доста работа. Хедър явно си е падала малко Плюшкин.

Нищо не ми струва да поседя малко при Изабел и да я изслушам, мислеше си Лейси. Пък и нямам нищо против. Всъщност, Изабел ми е доста симпатична. Чувствам я като истинска приятелка. Но трябва да призная, че споделяйки болката на Изабел, преживявам отново всичко, което изпитах при смъртта на татко.

Лейси се изправи.

Прибирам се у дома и умирам, каза си тя. Имам нужда.

Два часа по-късно, към девет часа, след двайсет минути в кипящата вана „Джакузи“, Лейси радостно си приготвяше БМД — любимото ястие на баща й. Той наричаше сандвича с бекон, маруля и домат „Нюйоркски обеден сандвич по дефиниция“.

Телефонът иззвъня. Тя остави телефонния секретар да отговори и чу познатия глас на Изабел Уеъринг.

Няма да го вдигна, реши Лейси. Точно сега не ми се говори двайсет минути с нея.

Изабел Уеъринг заговори несигурно, с мек, но тревожен глас:

— Лейси, явно не си си вкъщи. Но трябва да споделя нещо с теб. Открих дневника на Хедър в големия дрешник. В него пише нещо, което ме кара да си мисля, че съм била права да се съмнявам в случайността на смъртта й. Вероятно бих могла да докажа, че някой е искал да я премахне. Засега толкова. Утре ще ти се обадя пак.

Слушайки думите й, Лейси поклати глава, после импулсивно изключи телефонния секретар и звънеца на телефона. Не искаше дори да знае кой още може да я потърси. Искаше да прекара вечерта сама.

Една спокойна вечер с чаша вино, сандвич и книга. Заслужила съм си го, каза си тя.

На другата сутрин, още щом влезе в офиса, Лейси трябваше да заплати за изключения телефонен секретар. Майка й се обади, а секунда след това се обади и Кит. Искаха да проверят дали всичко е наред, загрижени, че снощи никой не е вдигнал телефона в апартамента й. Докато се опитваше да успокои сестра си, в офиса цъфна Рик със силно обезпокоен вид.

— Изабел Уеъринг иска да говори с теб. Свързаха я с мен.

Лейси затвори и изтича в кабинета на Рик.

— Страшно съжалявам, че не можах да ти се обадя снощи, Изабел — започна извинително тя.

— Няма нищо. И без друго не бива да говоря за това по телефона. Днес ще водиш ли някого насам?

— Засега няма никой.

Докато го казваше, Рик плъзна по бюрото едно листче, на което беше написано: „От «Келър, Роланд и Смит» в Тексас прехвърлят тук Къртис Колдуел, адвокат. Пристига другия месец. Търси си малък апартамент на Пето авеню между 65-та и 72-ра. Може да го огледа днес.“

Лейси каза само с устни „благодаря“ на Рик и пак се обърна към Изабел:

— Може и да доведа някого. Стискай палци. Не знам защо, но имам чувството, че това е купувачът.

— Госпожице Фаръл, очаква ви някой си господин Колдуел — съобщи портиерът Патрик, докато тя слизаше от таксито.

През орнаментното стъкло на вратата Лейси забеляза строен мъж на четиридесет и няколко години, който потропваше с пръсти по масата във фоайето.

Добре че дойдох десет минути по-рано, каза си тя.

Патрик се пресегна към дръжката на вратата.

— Трябва да знаете, че климатикът се повреди — с въздишка рече той. — В момента го поправят, но вътре е доста горещо. Казвам ви, на първи януари се пенсионирам и никак няма да съжалявам. Четиридесет години в тази професия ми стигат.