Мери Кларк - Бягство

Не си взех много неща, понеже мислех, че скоро Колдуел, или както му е там истинското име, ще бъде заловен и принуден да свидетелства в полза на държавата, а аз ще съм се върнала към нормалния си начин на живот.

Заради този начин на мислене все си патя, напомни си тя, докато вадеше дългата вълнена черна пола и вечерния пуловер, които си беше купила миналата пролет на сезонна разпродажба за зимни дрехи на Сакс Пето авеню, и които така и не успя да облече в Ню Йорк.

— Добре изглеждаш, Алис — каза си тя на глас няколко минути по-късно, докато се изучаваше в огледалото. Дори на разпродажбени цени полата и пуловерът бяха прекалено разточителна покупка. Но пък си струваше, реши тя. Ненатрапчивата елегантност на дрехите повдигаше самочувствието й. Наистина имах нужда от повишаване на настроението, мислеше си Лейси, докато ровеше из кутията си с накити, където държеше обиците си и бабината перлена огърлица.

Точно в шест и трийсет Том Линч позвъни по домофона от фоайето и Лейси отвори вратата на апартамента, за да го посрещне. Когато той излезе от асансьора и се запъти по коридора, върху лицето му се изписа нескрито възхищение, което я поласка.

— Алис, прекрасно изглеждаш — каза той.

— Благодаря. Ти също изглеждаш страхотно. Заповядай…

Така и не успя да довърши „влез“. Вратата на асансьора се отвори отново. Дали някой не беше проследил Том догоре? Тя го дръпна за ръката и го вкара вътре, след което пусна резето.

— Алис, какво има?

Тя се насили да се засмее, макар да знаеше, че ефектът няма да е особено добър.

— Много глупаво — заекна тя. — Преди два часа на вратата позвъни някакъв доставчик. Сбъркал бил етажа. Само че на мен миналата година ми обраха жилището… в Хартфорд — добави набързо тя. — После, когато вратата на асансьора се отвори отново зад теб… и… и… изглежда още не мога да се успокоя — завърши неубедително тя.

Няма никакъв доставчик, каза си тя. А жилището ми наистина го обраха, само че не в Хартфорд. И не само че не мога да се успокоя, ами направо умирам от ужас, когато тази проклета врата на асансьора се отвори, защото всеки път очаквам да се появи Колдуел.

— Разбирам защо си толкова нервна — сериозно отвърна Том. — Когато бях в Амхърст, често ходех на гости у едни приятели в Хартфорд. Ти къде точно живееше там, Алис?

— О, на Лейкуд драйв.

Лейси извика в съзнанието си спомена за снимките на голямата жилищна сграда, които беше изучавала като част от инструктажа в разпределителния център и се молеше наум Том Линч да не каже, че и неговите познати живеят там.

— Не го знам — поклати бавно глава той.

После се огледа и каза:

— Харесва ми как си наредила жилището си.

Жилището наистина беше придобило по-удобен и омекотен вид. Боядисала беше стените в слонова кост и после се беше постарала да ги направи достатъчно грапави, за да им придаде по-топъл и обитаем вид. Килимът, който беше купила от разпродажбата в един гараж, беше машиннотъкано копие на килим тип „Челси“ и имаше приятно употребяван вид. Гарнитурата от тъмносиньо кадифено канапе в комплект с двойно кресло имаше леко износен, но достатъчно хубав и удобен вид. Малката масичка, за която беше дала двайсет долара, беше тапицирана с нащърбена кожа, но имаше извити крака стил „Риджънси“. Беше точно копие на масичката, с която беше отраснала и това й вдъхваше допълнително усещане за уют. Полиците до телевизора бяха отрупани с книги и разни джунджурии, които си беше купила по разпродажбите.

Лейси тъкмо понечи да обяснява колко обича да пазарува стари мебели, но се спря навреме. Повечето хора не обзавеждат изцяло жилището си с вещи, купени по разпродажби. Не, каза си тя, повечето хора се местят заедно мебелите си. Реши, че ще е по-добре просто да благодари на Том за комплимента и се зарадва, че той й предложи да тръгнат веднага.

Тази вечер се държи по-различно, каза си тя един час по-късно, когато двамата се бяха настанили удобно, пийваха вино и похапваха пица. В спортната зала Том се държеше много сърдечно, но резервирано и тя прие, че решението му да я покани на премиерата е било плод на моментно решение.

Сега, когато двамата бяха заедно, тя придоби усещане за едно много по-интересно и приятно присъствие. За пръв път след смъртта на Изабел Лейси осъзна, че наистина се забавлява. Том Линч с охота отговаряше на въпросите, които му задаваше.

— Отраснал съм в Северна Дакота — обясняваше той. — Вече ти казах. Но след колежа въобще не съм живял там. Веднага се преместих в Ню Йорк — надявах се да направя голям удар в радио-бизнеса. Това, разбира се, не стана и един много мъдър човек ми каза, че най-добрият начин да го постигна е да започна в някоя по-малка радиостанция, да си изградя име там и после постепенно да се изкатеря на по-високи места. Така че през последните девет години съм работил в Де Мойн, Сиатъл, Сейнт Луис, а сега съм тук.