Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Автентичността е вън от всякакво съмнение — уточни Анна. — Бих искала допълнителна оценка на стойността.

— Работата известна ли е?

— „Автопортрет с превързано ухо“ — поясни тя.

— Този от Уентуърт ли? — възкликна Марк. — Познавам семейството откакто се помня, но нямах представа, че искат да продават картината.

— Не съм казала, че искат да продават — отбеляза предпазливо Анна, без да влиза в повече подробности.

— Ще можеш ли да я транспортираш дотук?

— Много бих искала, но не разполагам с достатъчно сигурен транспорт. Надявах се да ми помогнеш.

— Къде се намира картината сега?

— В специално охраняем склад на „Хийтроу“.

— Няма да е проблем — успокои я Марк. — Всеки ден наша кола ходи до летището. Утре следобед удобно ли ще бъде?

— Какво ще кажеш за днес? Познаваш новия ми шеф.

— Не затваряй за малко. Ще проверя дали колата е тръгнала вече. — Настъпи мълчание, Анна чуваше само ударите на сърцето си. Пусна втората монета в процепа. Само това оставаше, линията да прекъсне. Не след дълго Марк отново се обади: — Имаш късмет. Куриерът ни трябва да прибере някакви предмети днес към четири. Така добре ли е?

— Става, но ще те помоля да се обадят на Рут Париш от „Арт Локейшънс“ малко преди колата да пристигне.

— Няма проблем. И какъв срок ни давате, за да направим оценката?

— Четирийсет и осем часа.

— Разчитам, че ако се стигне до продажба, ще се обадите първо в „Сотбис“, нали?

— Естествено.

— Нямам търпение да видя картината — въздъхна Марк.

Анна затвори, отвратена от лекотата, с която бе започнала да лъже. Вече разбираше колко лесно му е било на Фенстън да я накара да повярва на измислиците му.

Подкара колата извън паркинга на „Уентуърт Армс“ с пълното съзнание, че сега всичко зависи от това дали Рут Париш ще е в офиса си. Щом излезе на околовръстното шосе, остана в нискоскоростното платно, за да може на спокойствие да обмисли възможните обрати. Дали Рут знаеше, че вече не работи за Фенстън? Той може да й е казал, че е загинала. А и дали за Рут думата на Анна щеше да е достатъчна, за да вземе такова важно решение? Имаше само един начин да разбере. Мина й през ум да позвъни на собственичката на „Арт Локейшънс“, но реши, че по този начин може да предизвика подозрения. Ако изобщо имаше някакъв шанс за успех, той беше в изненадата.

Беше така потънала в обмисляне на всички възможности, че едва не пропусна отклонението за „Хийтроу“. Щом напусна шосе М 25, тя отмина знаци, указващи посоката към първите четири терминала, и се насочи към територията със складовете, покрай които минаваше околовръстният път, обслужващ южните райони.

Паркира колата на мястото за посетители, точно пред входа на офиса на „Арт Локейшънс“. Остана в колата няколко минути, за да се успокои. Защо просто не си тръгне? Нямаше защо да се забърква в тази история и да поема такъв голям риск. Но мисълта за Виктория и ролята, която бе изиграла неволно за нейната смърт, изникна в съзнанието й.

— Тръгвай, драга — подкани се на глас. — Може да знаят, а ако някой вече ги е осведомил, няма да минат и две минути и ще си обратно в колата си. — Анна хвърли един поглед към огледалото. Дали по лицето й нямаше издайнически следи?

— Хайде, иди и свърши работата — повтори си по-категорично и натисна дръжката на вратата. Докато крачеше по специалната настилка към входа на сградата, на няколко пъти си пое дълбоко въздух.

Бутна въртящата се врата и се изправи пред непозната рецепционистка. Реши, че това не е добър знак.

— Рут тук ли е? — попита закачливо Анна, все едно всеки ден се отбиваше в офиса.

— Не, на обяд е в Кралската академия по повод предстоящата изложба на произведения на Рембранд.

Сърцето й се сви.

— Очакваме я всеки момент.

— В такъв случай ще почакам — каза с усмивка и се настани в малката приемна. Взе стар брой на „Нюзуик“ с Ал Гор на корицата и започна да прелиства неспокойно страниците. Поглеждаше нервно часовника на стената и с всяко придвижване на стрелките напрежението растеше. 3:10, 3:15, 3:20.

Най-сетне Рут се появи в 3:22.

— Някакви съобщения? — попита тя.

— Не — отговори момичето, — но една дама ви чака.

Анна пое дълбоко дъх, докато Рут се извърне.

— Анна! — възкликна жената. — Колко се радвам, че те виждам! — Първото препятствие бе прескочено. — Чудех се дали все още се занимаваш с поръчката, след трагедията в Ню Йорк. — Следващо препятствие. — А и шефът ти ми съобщи, че господин Липман ще пристигне да прибере лично картината. — Трето препятствие.