Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Не — отговори жената, — но имам номер на мобилен…

— Обадете му се.

Тя бързо погледна в електронния си бележник и отново започна да набира.

— Марк? — промълви.

Липман дръпна телефона от ръката й.

— Полтимър?

— На телефона.

— Името ми е Липман и съм…

— Знам добре кой сте, господин Липман — прекъсна го Марк.

— Хубаво, защото разбрах, че държите нашия Ван Гог.

— Държахме, ако трябва да съм точен — отговори експертът, — докато доктор Петреску, вашият директор по изкуствата, не ни информира, и то преди да успеем да видим картината, че сте променили решението си и сте настояли за незабавно връщане на творбата обратно на „Хийтроу“, за да бъде транспортирана в Ню Йорк.

— И вие й я дадохте? — извиси глас Липман.

— Нямахме избор, господине, нейното име фигурираше в придружителния документ.

— Обажда се Винсент.

— Вярно ли е това, което току-що чух?

— И какво е то?

— Че си откраднала Ван Гог.

— Полицията информирана ли е?

— Не, едва ли ще поеме такъв риск. Дори само за това, че акциите ни продължават да падат.

— И какво смята да предприеме?

— Изпраща човек в Лондон, който да те открие, но все още не мога да разбера кой.

— Може вече да не съм в Лондон, когато пристигне.

— Къде ще бъдеш?

— Отивам си у дома.

— Картината на сигурно място ли е?

— На най-сигурното възможно.

— Трябва да знаеш още нещо.

— Какво?

— Фенстън ще присъства на погребението ти днес следобед.

Линията прекъсна, петдесет и двете секунди бяха изтекли.

Анна остави слушалката, този път бе искрено разтревожена от опасността, на която бе изложена Тина. Какво ли щеше да предприеме Фенстън, когато разбере причината тя винаги да е една стъпка преди него?

Насочи се към гишетата на заминаващите самолети.

— Имате ли багаж? — попита жената зад малкото бюро.

Анна вдигна червената кутия от количката зад себе си и я постави на кантара. До нея сложи куфара си.

— Имате малко свръхбагаж, госпожо — предупреди служителката. — Ще се наложи да доплатите трийсет и два паунда. — Докато Анна вадеше парите от портфейла си, жената закачи етикет на полета на куфара и залепи голям стикер с надпис „Чупливо“ на кутията. — Изход четирийсет и три — допълни и подаде билета на пътничката.

— Ще ви повикат за качване след около трийсет минути. Приятен полет.

Докато крачеше в указаната посока, Анна си мислеше, че пратеникът на Фенстън щеше да е в Лондон много след като тя е отлетяла. В същото време си даваше ясна сметка, че е достатъчно да прочетат внимателно доклада й, за да се сетят къде в крайна сметка щеше да се озове въпросната творба. Нейната единствена и най-важна задача бе да е там преди тях. Сега трябваше да се обади на един телефон, който не бе използвала повече от десет години, и да предупреди един човек, че пътува към него. Стъпи на ескалатора за първия етаж и се нареди на дългата опашка от пътници, които трябваше да бъдат проверени от охраната на летището.

— Насочва се към изход четирийсет и три — съобщи гласът — и ще пътува с полета на „Бритиш Еъруйс“ 272 за Букурещ в осем и четирийсет и четири…

Фенстън се намести между хората около президента Буш и кмета Джулиани, които се здрависваха с изтъкнати личности на възпоменателната церемония, организирана на мястото на срутените кули близнаци.

Фенстън стоя, докато хеликоптерът на президента се издигна във въздуха, сетне се сля с групата опечалени, заслушан в имената, които отекваха по високоговорителите. След произнасянето на всяко от тях се разнасяше камбанен звън.

Грег Абът.

Загледа се в лицата на хората наоколо.

Кели Билингсън.

Все потънали в скръб близки на загиналите.

Анна Петреску.

Знаеше се, че майката на Анна живее в Букурещ и едва ли би могла да дойде за службата. Опитваше се обаче да отгатне кой от хората в тълпата бе чичо й Джордже от Данвил, Илинойс.

Ребека Рейнджър.

Погледът му попадна на лицето на Тина. Очите й бяха пълни със сълзи. Не вярваше да скърби за Петреску.

Брулио Риъл Поланко.

Свещеникът наведе глава в молитва. След това затвори библията си и направи с нея кръстен знак.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — завърши той.

— Амин — промълви събраното множество.

Тина наблюдаваше от мястото си Фенстън, който не проля нито една сълза, а само пристъпваше от крак на крак, сигурен знак, че му е досадно. Присъстващите се събираха на малки групи, за да си разкажат спомени, да изкажат съчувствие и да отдадат почит на някой загинал. Фенстън не размени дума с никого. Никой не се приближи до него, преди да се отправи забързано към чакащата го кола.