Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Фенстън спря записа и смръщи вежди. Прослушваха лентата за трети път.

— Няма ли да изгоните тази кучка най-сетне? — попита Липман.

— Не и докато тя е единственият човек, който може да ни отведе до картината — отсече председателят.

— Уловихте ли най-важната дума в техния разговор? — сприхаво попита Липман.

Фенстън вдигна учудено вежди.

— „Отивам“, каза тя. — Фенстън очевидно все още не разбираше. — Не каза: „Прибирам се у дома“, а „отивам у дома“. „Прибирам се“, би означавало — Ню Йорк.

— Искаш да кажеш Букурещ, така ли? — най-сетне се сети той.

Джак се облегна назад в таксито и се опита да проумее какъв би бил следващият ход на Петреску. Все още не можеше да реши дали тя е опитен професионален престъпник или пълен аматьор. И какво беше мястото на Тина Форстър в уравнението? Възможно ли беше Фенстън, Петреску и Форстър да играят в един отбор? Ако това се окажеше вярно, защо Липман прекара само няколко часа в Лондон? Сигурно бе, че не се е срещал с Петреску, нито пък успя да отнесе картината обратно в Ню Йорк.

Ако Петреску е започнала своя игра, не можеше да не си дава сметка, че е само въпрос на време Фенстън да се добере до нея. Все пак тя плуваше в свои води и изглежда нямаше представа, че може да се провали.

Джак така и не можеше да разбере защо Анна ще открадне картина, струваща милиони, след като не можеше да се отърве от толкова известна творба, без някой от предишните й колеги да разбере. Светът на изкуството бе твърде малоброен, а хората, които можеха да си позволят такава покупка — още по-малко. Дори да успееше, какво разчиташе, че ще може да направи с парите? Ако се опиташе да ги укрие, ФБР щяха да проследят подобна сума с лекота, особено след събитията във вторник. Нещо не се връзваше.

Ако обаче доведеше дръзкото си начинание до очевидния му завършек, Фенстън нямаше дай прости и щеше да действа по обичайния си начин.

Таксито всеки момент щеше да навлезе в Сентръл Парк, а той все още не можеше да подреди в смислена последователност събитията от последните няколко дни. Не беше никакъв проблем да вземе заповед за обиск на апартамента на Анна, тъй като тя все още бе в списъка на безследно изчезналите. Обяснил бе на съдията, че трябва да се свържат с роднините и приятелите й и да разберат дали не се е обадила на някой от тях. При това съществуваше една, макар и минимална възможност, да е в жилището си и да се съвзема от тежкото изпитание. Съдията беше подписал заповедта за обиск, без да задава много въпроси.

— Надявам се да я откриете — лаконично бе добавил накрая.

Подобна съчувствена фраза произнасяше по няколко пъти на ден в последно време.

Сам бе избухнал в сълзи само при споменаването на името на Анна. Изрази готовност да помогне с всичко, което е по силите му, и дори го придружи до жилището й.

Джак се разходи из малкия подреден апартамент, докато портиерът остана да чака в коридора. Специалният агент не научи много повече от онова, което вече добре знаеше. Бележникът й с телефони и адреси само потвърди информацията за местонахождението на чичо й в Данвил, Илинойс, а от един плик Джак разбра и адреса на майка й в Букурещ. Може би единствената истинска изненада бе малка рисунка на Пикасо, която висеше в дневната и носеше подписа на великия художник. Джак се взря в матадора и бика по-внимателно, за да се увери, че не е репродукция. Не можеше да повярва, че Анна е откраднала картината и я е закачила на видно място в жилището си. Дали пък не беше подарък от Фенстън за това, че му е помогнала да се сдобие с Ван Гог? Ако наистина беше така, поне разбираше защо го прави. Когато влезе в спалнята, получи доказателство, че Тина наистина е била в апартамента вечерта на единайсети септември. На нощното шкафче бе оставен часовник, който показваше 8,46.

Джак се върна в дневната и се взря в снимката на бюрото, където Анна беше с родителите си. В една кутия откри връзка писма на език, който определено не разбираше. Повечето от тях бяха подписани „мама“, а няколко с „Антон“. Какъв беше той — роднина? Приятел? Джак погледна отново снимката и му мина мисълта, че ако майка му я видеше, непременно щеше да покани Анна да опита нейното ирландско задушено.

— По дяволите — не се сдържа Джак и шофьорът на таксито извърна глава.

— Проблем ли има?

— Забравих да се обадя на майка ми.

— Не ти завиждам — изрази съчувствието си човекът. — Аз също съм ирландец и знам какво те чака.

Толкова ли му личеше, запита се Джак. Трябваше да предупреди, че няма да успее да отиде на традиционната вечер с ирландско задушено, когато се виждаше с родителите си, за да празнуват естественото превъзходство на келтската нация, включваща и ирландците, над останалата част от човечеството. Това, че беше единствено дете, не му помагаше много. Да не забрави да се обади на майка си от Лондон.