Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Аз съм Сергей — съобщи на родния си език. — Антон ми каза, че пристигате, и помоли да ви взема. Ангажирал ви е стая в хотел в центъра на града. — Мъжът подкара количката с багажа и я спря пред жълтото такси, което очевидно караше. Отвори задната врата на стария мерцедес и я изчака да се качи, преди да мине отзад и да натовари в багажника нещата й. Ако можеше да се вярва на показанията, колата бе изминала над триста хиляди километра. Най-сетне Сергей зае мястото си зад волана.

Анна с любопитство разглеждаше улиците, по които минаваха, и не можеше да не отбележи колко много се е променил градът. Пред очите й се разкриваше една динамична, забързана столица, която очевидно се готвеше за своето място на масата на Европа. Модерни офис сгради и търговски центрове заместваха олюпените сиви постройки от времето на комунизма, които познаваше отпреди десет години.

Сергей намали и спря пред малък хотел, сгушен в края на тясна уличка. Извади червената кутия и останалия багаж и тръгна към входа.

— Искам да посетя майка си утре рано сутринта — каза му Анна, щом се регистрира.

Сергей погледна часовника си.

— Ще дойда да ви взема около девет. Така ще можете да откраднете няколко часа сън.

— Благодаря.

Джак забеляза жената за първи път, когато застана на опашката от чакащи да се качат на самолета. Според основните правила за следене първо изоставаш леко, за да провериш дали нямаш опашка. Следващият трик е, ако имаш преследвач, да не му позволяваш да разбере, че си го забелязал. Държиш се естествено, никога не поглеждаш назад. Не е никак лесно.

Курсовият му в Куонтико всяка вечер след заниманията проследяваше по един курсист. Ако успееш да се измъкнеш, на следващия ден получаваш похвала. Джак не само се измъкна, когато дойде неговият ред, но направи нещо повече — проследи своя преподавател до дома му, без да бъде забелязан.

Качи се по стълбичката на самолета, без да се обръща.

Когато Анна излезе от хотела няколко минути след девет, завари Сергей да я чака до своя старичък мерцедес.

— Добро утро — поздрави, докато той отваряше задната врата.

— Добро утро, госпожо — отговори мъжът и задържа вратата пред нея. — При майка ви ли отиваме?

— Да. Живее на…

Сергей махна с ръка, за да даде знак, че знае адреса.

Анна се усмихна, когато в центъра минаха край превъзходен фонтан, достоен да краси градините на Версай. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова по-тъжна ставаше картината и цветовете се преляха от светли към тъмни. Когато стигнаха квартал „Берцен“, Анна разбра, че ако новата власт иска да осъществи програмата „Благосъстояние за всички“, както обеща на своите сънародници след падането на Чаушеску, то ще трябва да извърви още дълъг път. Тези няколко километра от летището до крайния квартал върнаха Анна към познати сцени от нейната младост. Съгражданите й се видяха смазани от грижи, състарени за годините си и само децата, които ритаха на улицата, сякаш пет пари не даваха за упадъка, който ги заобикаляше. За кой ли път си помисли с гняв за упорството на майка си да остане в това жилище след смъртта на баща й по време на бунта. Толкова пъти я беше молила да отиде да живее при тях в Америка, но тя не искаше и да чуе.

През 1987 Анна получи покана да посети Илинойс от своя чичо, когото не познаваше. Човекът й бе изпратил дори двеста долара, с които да плати част от билета си. Баща й бе настоял да замине, и то час по-скоро, а майка й предсказа, че никога няма да се върне, щом купува еднопосочен билет. Наистина чичото бе обещал да плати обратния, в случай че реши да се прибере у дома.

По онова време тя беше едва седемнайсетгодишна и се влюби в Америка още преди корабът да акостира. Няколко седмици по-късно Чаушеску поде кампания срещу всеки, който оспори неговия драконов режим. Баща й я предупреди в едно писмо, че за нея вече не е безопасно да си дойде.

Това бе последното му писмо. Три седмици по-късно той се присъедини към бунтовниците и никога не се прибра.

Анна много тъгуваше за майка си и я молеше да замине при тях в Илинойс. Отговорът й обаче оставаше неизменно един и същ: „Това е моята родина, тук съм родена и тук искам да умра. Твърде стара съм, за да започна нов живот, а и кой ще се грижи за гроба на баща ти?“ Как така стара, възразяваше Анна. Та тя беше едва на шейсет и една, но това бяха шейсет и една упорити румънски години и полека-лека Анна проумя, че няма да успее да убеди майка си. След около месец чичо й я записа в местното училище. Докато гражданските вълнения в Румъния не спираха, Анна завърши колеж и после прие предложението да защити и докторска степен в „Пен“ за специалност, за която нямаше езикови изисквания.