— Рисува, но основното му занимание е да преподава на студентите в Университета по изкуствата. Не можеш да се изхранваш с рисуване в Румъния — тъжно заключи възрастната жена.
— Знаеш, че с неговия талант можеше да замине за Америка.
Анна отново вдигна очи към чудесния портрет, рисуван от Антон. Майка й беше права. Той наистина можеше да бъде един от известните художници на Ню Йорк.
— И какво прави парите?
— Купува платна, бои, четки, изобщо материали, нужни на студентите му. Твоята щедрост отива за добро дело. Антон беше първата ти любов, нали?
Анна не вярваше, че майка й все още може да я накара да се изчерви.
— Така е — призна. — И мисля, че и аз бях неговата първа любов.
— Сега е женен и има малко момченце, кръстиха го Петър. — Елза замълча за миг. — А ти имаш ли си приятел?
— Не, мамо.
— Това ли те доведе у дома? Да не бягаш от някого или от нещо?
— Защо мислиш така?
— В очите ти има тъга… Или по-скоро страх. Никога не си успявала да го скриеш като дете.
— Имам един-два проблема — отвърна, едва сдържайки смеха си, — в днешно време това е нещо нормално. Всъщност се надявам Антон да успее да ми помогне да реша един от тях, затова ще отида до академията да се видя с него. Искаш ли да му предам нещо?
Възрастната жена мълчеше. Оказа се, че е задрямала. Анна я зави по-добре с овехтялото одеяло и я целуна по челото.
— Утре сутринта ще дойда отново, мамо — прошепна.
Измъкна се на пръсти от стаята. Когато най-сетне слезе от последното стъпало на мръсното стълбище, с радост видя, че жълтият мерцедес я чакаше отпред.
Анна се върна в хотела си и след бърз душ се преоблече. Новият й шофьор я отведе до Художествената академия на Пиаца Университъций.
Независимо от изминалите години сградата бе все така елегантна и докато вървеше нагоре по стъпалата към масивната врата с красива дърворезба, спомените от онези времена нахлуха в главата й. Тук за първи път видя произведения на световното изкуство. Приближи до момичето на пропуска и попита къде може да открие професор Теодореску.
— Лекцията му е в голямата зала на третия етаж — обясни момичето. — Сигурно вече е започнала.
Анна благодари и пое по познатите мраморни стълби и коридори. Спря пред плакат и прочете:
ВЛИЯНИЕТО НА ПИКАСО ВЪРХУ ИЗКУСТВОТО НА ДВАЙСЕТИ ВЕК
Професор Антон Теодореску
Тази вечер 7,00 часа
Една стрелка сочеше посоката. Анна бутна смело вратата и с облекчение отбеляза, че в залата беше тъмно заради прожекцията на диапозитиви, така никой ней обърна внимание. Изкачи стъпалата нагоре към последните редове и си намери място.
В момента на екрана грееше диапозитив на известната „Герника“ на Пикасо. Антон обясняваше, че внушителното платно е рисувано през 1937 година по време на Гражданската война в Испания, когато художникът е бил в разцвета на силите си. Изобразяването на бомбардировките и жертвите му отнело три седмици и картината отразява откровената омраза на автора към испанския диктатор Франко. Студентите слушаха внимателно, някои си водеха бележки. Вдъхновеното изложение на Антон напомни на Анна защо бе така влюбена в него през всичките тези години, когато тя не само загуби своята девственост, но и започна дългата си любовна история с изкуството.
Когато лекцията приключи, продължителните аплодисменти изразиха искреното възхищение на младите хора. Антон не беше загубил способността си да се аргументира и да подхранва ентусиазма на студентите към предмета, който преподаваше.
Анна наблюдаваше как мъжът, нейната първа любов, събира диапозитивите и ги прибира в старото си куфарче. Висок и кокалест, с гъста къдрава тъмна коса, със старото си кадифено сако и отворена на врата риза, той имаше вид на вечния студент. Не можеше да не забележи, че е понапълнял, но това съвсем не го правеше по-малко привлекателен. Когато и последният студент напусна аудиторията, Анна тръгна надолу по стълбите към катедрата.
Антон вдигна поглед и я изгледа над очилата си, очевидно очакваше въпрос от закъсняла студентка. Когато я позна, направо застина.
— Анна! — възкликна. — Добре, че не знаех за присъствието ти. Сигурно щях да се притесня, тъй като ти знаеш за Пикасо много повече от мен.
Тя го целуна по двете бузи.
— Не си загубил нищо от чара и способността си да ласкаеш — рече през смях.
Антон протегна ръце сякаш се бранеше и се ухили широко.
— Сергей посрещна ли те на летището?
— Да, благодаря ти. Къде се запозна с него?
Читать дальше