Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Антон се замисли.

— И ще се върнеш до три дни, така ли? — той загаси цигарата си.

— Най-много след четири.

— Тогава нека се надяваме, че наистина съм толкова добър, колкото мислиш, че съм.

— Винсент е.

— Къде си?

— При майка ми.

— Не се заседявай.

— Защо?

— Ловецът знае къде си.

— Ще се разминем отново.

— Не съм убедена, че е мъж.

— Какво те кара да мислиш така?

— Видях Фенстън да говори с една жена в колата си по време на възпоменателната церемония.

— Това нищо не значи…

— Така е, но ме тревожи фактът, че я виждам за първи път.

— Може да е някоя от приятелките на председателя.

— Точно тази жена не е приятелка на никого.

— Опиши ми я.

— Метър и петдесет, слаба, тъмнокоса.

— Там, където отивам, почти всички изглеждат така.

— Картината с теб ли ще бъде?

— Не. Оставила съм я там, където никой не може да я види.

Връзката прекъсна.

Липман натисна бутона, който спря записа.

— Къде ли ще е това място, където никой няма да я види?

— Не може, а не няма да я види — уточни Фенстън. — Сигурно е още в кутията.

— Съгласен съм, но въпросът е накъде се отправила?

— В държава, където хората са около метър и петдесет високи, слаби и тъмнокоси.

— Значи Япония — предположи Липман.

— Защо си толкова сигурен?

— Ще се опита да продаде картината на единствения човек, който не може да устои на изкушението.

— Накамура — заключи Фенстън.

Джак бе отседнал в хотел с амбициозното име „Букурещи Интернационал“. Прекара нощта в игра с радиатора, като ту го засилваше, защото в стаята беше студено, ту го намаляваше, защото вдигаше много шум. Стана малко след шест сутринта, пропусна закуската, за да не попадне неочаквано в една категория с разстроения радиатор.

Не беше виждал жената, откакто се бе качил на самолета, което означаваше, че или е направил грешка, или тя е професионалистка. За него вече нямаше никакво съмнение, че Анна работи самостоятелно, и логичният извод бе, че Фенстън много скоро ще изпрати човек да прибере картината му. Но какви бяха плановете на Петреску, даваше ли си сметка на какъв риск се излага? Джак вече беше решил, че най-подходящият момент да се закачи за Анна е, когато посети майка си. Този път щеше да я изчака. Интересно дали и жената, която бе видял на опашката за качване в самолета, имаше същата идея? И ако беше така, дали тъкмо тя не беше пратеникът на Фенстън?

Портиерът на хотела му предложи туристическа карта, в която живописно бяха отбелязани най-важните забележителности на града, но крайните квартали напълно отсъстваха. Ето защо Джак отиде до първата будка за вестници и списания и си купи пътеводител на Букурещ с услужливото заглавие: „Всичко, което трябва да знаете за Букурещ“. Там не откри нито един параграф, посветен на квартала „Берцен“, където живееше майката на Анна. Но поне откри Пиаца Раситей. С помощта на указанията за мащаба на картата изчисли, че мястото, където Анна се беше родила, трябва да е на около девет километра северно от хотела му.

Реши да измине първите четири пеша, не само заради необходимостта да се раздвижи, но и за да провери дали наистина го следят.

Излезе от хотела си в 7,30 и пое с енергична крачка.

Анна също прекара неспокойна нощ. Трудно й беше да заспи с тази червена кутия под леглото. Обзеха я съмнения дали молбата й нямаше да подложи Антон на ненужен риск? Нищо че бе въпрос само на няколко дни. Бяха се разбрали да се срещнат в академията в осем — час, в който никой уважаващ себе си студент не би се веснал там.

Когато излезе на улицата, видя Сергей в своя старичък мерцедес. Колко ли време вече чакаше? Щом я забеляза, мъжът изскочи навън.

— Добро утро, госпожо — поздрави, докато поставяше червената кутия в багажника.

— Здравей, Сергей — усмихна се тя. — Бих искала да отидем до академията, където ще оставя този сандък.

Мъжът кимна в отговор и отвори любезно вратата пред нея.

По пътя Анна научи, че Сергей е женен от трийсет години и има син, който в момента е в армията. Много й се искаше да го попита дали познава баща й, но в този миг забеляза Антон, застанал пред входа сградата, пристъпвайки неспокойно от крак на крак.

Колата спря, Сергей извади кутията от багажника.

— Това ли е? — попита Антон и изгледа червената кутия подозрително.

Анна кимна мълчаливо. Двамата мъже понесоха кутията нагоре по стълбите. Антон отвори вратата и двамата изчезнаха вътре.