Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Доктор Петреску пишеше все така редовно на майка си, но разбираше, че съвсем не всички писма стигат до нея — много често майка й задаваше въпроси, на които Анна вече беше отговорила.

Първото нещо, което направи, когато завърши и започна работа в „Сотбис“, бе да открие банкова сметка на името на майка си в Букурещ и всеки месец от заплатата й се превеждаха в нея по четиристотин долара. Макар че тя едва ли щеше да…

— Ще ви чакам тук — обади се шофьорът, когато колата най-накрая спря пред очукан от времето жилищен блок на Пиаца Реситей.

— Благодаря. — Анна се загледа в предвоенната сграда, където самата тя беше родена и където майка й продължаваше да живее. Странно за какво ли майка й бе похарчила парите. Стъпи на обраслата с бурени пътека, която като дете бе смятала за много широка, защото не можеше да я прескочи.

Хлапетата, които ритаха на пътя, изгледаха подозрително непознатата, облечена с елегантно памучно сако и дънки с модерни прорези в плата, с последна мода маратонки. Самите те носеха подобни дънки. Анна натисна копчето на асансьора. Напразно. Нищо не се беше променило, неслучайно най-търсените апартаменти бяха тези на първите етажи. Не разбираше защо майка й не се беше преместила да живее в друга част на града. Беше й изпратила достатъчно пари, за да наеме по-удобно жилище в по-добър квартал. Колкото по-нагоре се качваше по етажите, толкова по-силно ставаше чувството й на вина. Беше забравила колко ужасяващи изглеждаха тези жилища. Тогава те наистина й се струваха напълно нормални, сигурно така ги възприемаха и децата, които играеха навън. Те просто не знаеха, че съществува и нещо друго.

Когато най-накрая стигна шестнайсетия етаж, спря, за да си поеме дъх. Нямаше защо да се чуди, че майка й рядко напуска апартамента си. Възрастните хора, които живееха над нея, бяха като истински затворници. Почука на врата, която не беше виждала боя от годините, когато живееше тук.

Мина известно време, преди много крехка, беловласа жена, облечена в черно да открехне вратата няколко сантиметра.

Майка и дъщеря се гледаха известно време, докато най-сетне Елза Петреску отвори широко, прегърна дъщеря си и извика:

— Анна, Анна!

Двете избухнаха в сълзи.

Старицата не смееше да пусне ръката на Анна, докато я въвеждаше вътре. Всичко блестеше от чистота и бе точно такова, каквото младата жена го помнеше. Същото канапе и столове, наследство от баба й, семейните снимки, до една в бели или черни рамки, кофа за въглища, която отдавна не беше виждала въглища, килим, толкова избелял, че едва ли някой помнеше какви са били първоначалните му шарки. Единственото, което виждаше за първи път, бе великолепен портрет на баща й, закачен на иначе празните стени. Това я подсети откъде бе започнала любовта й към изкуството.

— Анна, Анна, толкова много въпроси искам да ти задам — въздъхна майка й, която не смееше да пусне ръката на дъщеря си. — С какво да започна?

Разговорът им продължи с часове, като от време на време Анна повтаряше:

— Мамо, моля те, ела да живееш в Америка.

Отговорът беше неизменно един и същ.

— Не. Всичките ми приятели са тук, спомените ми. Твърде стара съм, за да започвам наново.

— Тогава поне се премести в друга част на града. Мога да намеря апартамент на по-нисък етаж и…

— Тук съм се омъжила. Тук се роди ти, тук съм живяла повече от трийсет години с баща ти. Оттук Господ ще ме повика, когато дойде моят час. — Тя се усмихна. — Кой ще се грижи за гроба на баща ти? — попита, сякаш поставяше въпроса за първи път. Погледна дъщеря си в очите. — Знаеш колко много искаше той да се установиш в Америка при брат му и сега разбирам, че е бил прав.

Анна огледа стаята.

— Защо не си изразходвала поне част от парите, които ти изпращам всеки месец?

— Изразходвам ги — отговори майката спокойно, — но не за себе си, защото нямам нужда от нищо.

— А за какво?

— Давам ги на Антон.

— Но защо?

— Знаеш, че беше в затвора.

— О, да, писа ми скоро след като Чаушеску беше арестуван, за да ме пита имам ли снимка на татко, която да му дам за известно време. — Анна се усмихна и погледна портрета на баща си.

— Постигнал е чудесна прилика, нали? — каза Елза.

— Така е — съгласи се Анна.

— Върнаха го на старата работа в академията. Сега е професор по перспектива. Ако се беше омъжила за него, сега щеше да си жена на професор.

— Още ли рисува? — попита Анна, в желанието си да не допусне следващия въпрос, който неизменно щеше да бъде зададен.