Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Баща му бе искал Джак да стане адвокат и бе направил достатъчно жертви, за да може синът му да успее. След двайсет и шест години стаж в полицията на Ню Йорк баща му бе стигнал до заключението, че единствените хора, които печелят от престъпността, са адвокатите и самите престъпници, ето защо бе убеден, че синът му трябва да реши към лагера на кои ще се причисли.

Въпреки съветите на баща си Джак се кандидатира за работа във ФБР само няколко дни, след като получи дипломата си за завършено юридическо образование от Колумбийския университет. Всяка събота отиваше да ги види и неизменно изслушваше мърморенето на баща си, че не е станал адвокат, и коментарите на майка си, че е крайно време да я направи баба.

Джак хареса работата си от първия ден, когато пристигна в тренировъчния център в Куонтико, където подготвяха оперативните работници в Ню Йорк. След време успя да се издигне до старши разследващ агент. Той сякаш бе единственият от колегите си, който се изненада, че е повишен. Дори баща му го поздрави, макар и през стиснати зъби, след което допълни, че този факт само доказвал колко дяволски добър адвокат е можел да стане.

Маки недвусмислено му беше заявил, че се надява Джак да го замести, когато го преместят обратно във Вашингтон, окръг Колумбия. Преди това обаче Джак трябваше да вкара в затвора един мъж, и несправянето с тази задача можеше да превърне всички мечти за издигане в кариерата в напразно бленуване. А трябваше да се признае, че до този момент напредъкът му не бе особено голям, на всичкото отгоре бе принуден да разчита на една аматьорка за голяма част от работата.

Време беше да престане с излишните размишления и да се залавя за работа. Позвъни на секретарката си.

— Сали, резервирай ми място в първия самолет за Лондон с прехвърляне за Букурещ. Отивам до вкъщи, за да си взема нещата.

— Трябва да те предупредя, Джак, че „Кенеди“ ще бъде претоварено до средата на следващата седмица — отбеляза младата жена.

— Все ми едно какво място ще намериш, готов съм да седя и до пилота.

Правилата бяха прости. Кранц открадваше всеки ден по един мобилен телефон. Обаждаше се на председателя, разговаряха на родния си език и след това тя изхвърляше апарата. Така никой не можеше да я проследи.

Фенстън седеше зад бюрото си, когато малката червена лампичка на личната му линия просветна. Един-единствен човек имаше този номер.

— Букурещ — беше единственото, което каза, и затвори.

Кранц пусна апарата в Темза, вдигна ръка пред първото такси и нареди лаконично:

— „Гетуик“.

Докато се спускаше по стълбите на летище „Гетуик“, Джак забеляза своя стар приятел Том Красанти да го чака на пистата. Зад него се виждаше служебен автомобил на летището, чиято задна врата беше отворена от друг агент.

Никой от двамата не продума, докато вратата не се затвори зад тях и не поеха напред.

— Къде е Петреску? — попита първи Джак.

— Кацна в Букурещ.

— А картината?

— Понесе я със себе си на количка за багаж — отговори Том.

— Тази жена има стил.

— Съгласен съм, но вероятно няма представа в какво се забърква.

— Подозирам, че много скоро ще разбере — поклати глава Джак, — защото едно е сигурно — откраднала е творбата. Няма да съм единственият, който ще я издирва.

— В такъв случай ще се наложи да си отваряш очите и за другите — отбеляза Том.

— Това е сигурно. Дано успея да стигна в Букурещ, преди да е отпратила нанякъде.

— Значи нямаш време за губене. — След това добави: — Тук сме с хеликоптер, който ще те откара до „Гетуик“. Задържат самолета за Букурещ с трийсет минути.

— Как успя да го уредиш?

— Хеликоптерът е наша работа, задържането — тяхна. Посланикът се обади във Форин Офис. Не знам какво им е казал — призна Том, когато спряха пред хеликоптера, — но имаш само трийсет минути.

— Много ти благодаря за всичко — рече Джак, докато напускаше колата, и с бързи стъпки се насочи към хеликоптера.

— Не забравяй — опита се да надвика рева на машината Том, — че нямаме представителство в Букурещ. Така че си сам.

Анна излезе заедно с тълпата навън, като буташе количката за багаж, върху която бяха струпани дървената кутия, големият куфар и лаптопът най-отгоре. Когато видя как към нея се носи някакъв непознат, спря нерешително.

Изчака го да приближи, застанала нащрек. Беше някъде около петдесет и девет годишен, оплешивяващ, червендалест и с гъсти черни мустаци. Може и да минаваше шейсетте. Ако се съдеше по възтесния костюм, вероятно някога е бил и по-слаб. Спря точно пред Анна.