Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Спешно трябва да говоря с лейди Виктория.

— Боя се, че това няма да е възможно — отговори мъжът, — но ще проверя дали милейди е свободна. Ще бъдете ли така любезна да изчакате.

Какво ли означаваше това „боя се, че това няма да е възможно, но ще проверя дали милейди е свободна…“?

Докато чакаше в преддверието, Анна се загледа в портрета на лейди Катрин Уентуърт, рисуван от Гейнсбъро. Помнеше всяка картина в тази къща, но най-любима от всички й стана творбата на Ромни „Госпожа Сидънс като Порция“. Извърна се на другата страна и погледът й попадна на картина на Стъбс — „Актън, победител в дербито“. Изобразен бе любимият кон на сър Хари Уентуърт — на платното изглеждаше като жив, стъпил на зелената морава. Ако Виктория се вслушаше в съвета й, щеше да запази поне останалата част от колекцията.

Икономът се появи отново.

— Милейди ще ви приеме — обяви. — В момента е в дневната. — След лек поклон той се завъртя и поведе гостенката.

Тя опита да се съсредоточи върху шестте точки от своя план, но преди това трябваше да обясни на какво се дължи закъснението й от четирийсет и осем часа, въпреки че лейди Виктория по всяка вероятност бе разбрала от новините за ужаса, сполетял Америка във вторник сутрин, и сигурно щеше да се изненада от факта, че Анна е оцеляла.

В дневната завари Виктория, облечена в траур, да седи на канапето с наведена глава, в краката й спеше черен лабрадор. Не помнеше господарката на дома да е имала куче и се изненада, че тази иначе сърдечна англичанка не стана да я посрещне. Когато все пак вдигна глава, Анна с изненада срещна погледа на жена, която удивително приличаше на Виктория. За част от секундата с ужас осъзна защо семейният флаг е наполовина свален. Застина, опитвайки се да асимилира факта, че никога вече няма да види Виктория Уентуърт и че сега ще се наложи да убеждава сестра й, която никога не беше срещала. Дори не помнеше името й. Огледалният образ не се надигна от мястото си, нито протегна ръка за поздрав.

— Бихте ли желали чаша чай, доктор Петреску? — попита Арабела с глух глас, от чиято интонация Анна схвана, че е по-добре да откаже.

— Не, благодаря ви. — Домакинята не я покани да седне и тя остана права. — Може ли да попитам как почина Виктория?

— Мислех, че вече знаете — гласеше сухият отговор.

— Нямам представа какво искате да кажете.

— Тогава защо сте тук, ако не да приберете остатъците от семейното сребро?

— Дойдох да предупредя Виктория да не позволява да вземат Ван Гог, преди да успея да…

— Картината е била изнесена още във вторник — съобщи Арабела. — Не са проявили дори най-естествената почтителност да изчакат погребението.

— Правих няколко опита да се свържа по телефона, но не ми дадоха номера на телефона ви. Ако бях успяла да се свържа… — запелтечи несвързано младата жена. — А сега вече е твърде късно.

— За какво?

— Изпратих на Виктория копие от моя доклад, в който препоръчвах да…

— Четох този доклад — прекъсна я Арабела. — Но сте права. Вече е късно. Новият ми адвокат ме предупреди, че може да минат години, преди делата на имението да се уредят, а дотогава ще загубим почти всичко.

— Вероятно точно затова не е искал да пътувам до Англия и да се видя лично с Виктория — изрече на глас мислите си Анна.

— Не ви разбирам. — В очите на Арабела се появи по-голям интерес.

— Бях уволнена от Фенстън във вторник — обясни Анна, — защото изпратих копие от доклада си на Виктория.

— Тя го е чела — тихо рече Арабела. — Оставила е писмо, от което става ясно, че се е канела да последва съвета ви, но е писано преди жестоката й смърт.

— Как е починала?

— Била е убита по един долен и отвратителен начин. — Арабела замълча, но не откъсна очи от Анна. — Сигурна съм, че господин Фенстън ще може да ви осведоми за подробностите. — Младата жена наведе глава. Мислите й бяха напълно объркани, планът й от шест точки бе разбит на пух и прах. — Скъпата ми Виктория беше толкова доверчива и боя се, твърде наивна — продължи сестрата. — Но няма човешко същество, което да заслужава подобна съдба, най-малко толкова добронамерен и мил човек като нея.

— Толкова съжалявам! — въздъхна Анна. — Наистина не знаех. Надявам се да ми повярвате. Нищо не знаех.

Арабела обърна лице към прозореца и погледна към зелените поляни навън. Мълча известно време.

— Признавам, в началото бях убедена, че вие сте отговорна за този ужасен сценарий. Сега вече имам известни съмнения. Но сте права, вече е твърде късно. Нищо не можем да направим.