Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Приближи до полупразния дрешник и извади купения наскоро костюм, заедно с любимата си риза и връзка, която щеше да сложи за първи път. Не искаше пилотът да изглежда по-елегантен от него.

Докато стоеше пред прозореца и чакаше появяването на лимузината, се замисли, че малкото му жилище едва ли бе кой знае колко по-добро от килията му в затвора, където прекара четири години. Насочи поглед по протежението на Четирийсета улица и забеляза луксозната кола, която приближаваше входа на неговата кооперация.

Качи се, без да размени и дума с шофьора, който отвори задната врата пред него. Също като шефа си натисна бутона под подлакътника и опушеното стъкло се плъзна бавно нагоре, за да го отдели от мястото на шофьора. Следващите двайсет и четири часа щеше да се потопи в съвсем друг свят.

След четирийсет и пет минути лимузината напусна магистрала „Ван Уик“ и през Изход 21 пое към „Кенеди“. Шофьорът премина през вход, за който много от пътниците и не подозираха, и спря пред сградата на малък терминал, обслужващ привилегированите да летят със собствени машини. Липман излезе от колата и пристъпи в специалната зала, където пилотът на самолета го чакаше.

— Някаква възможност да излетим по-рано? — попита важният пътник и потъна в коженото кресло.

— Не, сър — отговори капитанът. — Самолетите излитат на всеки четирийсет и пет секунди, имаме коридор точно за седем и двайсет.

Липман изръмжа нещо и насочи вниманието си към сутрешните вестници.

На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ бе публикувано съобщението, че президентът Буш е предложил петдесет хиляди долара награда за залавянето на Осама Бен Ладен, което според Липман бе типична проява на тексаския подход в правораздаването от последните сто години. „Уолстрийт Джърнъл“ съобщаваше, че акциите на „Фенстън Файнанс“ са паднали с дванайсет цента, но това бе сполетяло почти всички компании с офиси в Световния търговски център. Веднъж само да приберат Ван Гог и компанията щеше спокойно да преживее временното спадане на цената на акциите, докато нещата се стабилизират. Член на екипажа прекъсна мислите му.

— Вече можете да се качвате на борда, господине.

Кола на летището откара важния пътник до стълбичката на самолета и минути след това машината започна да се подготвя за излитане. Карл не бе допил портокаловия си сок, когато започнаха да набират височина. Той обаче се успокои едва когато се издигнаха на височина девет хиляди метра, на която щеше да премине полетът, и надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Наведе се напред и набра номера на частната линия на Фенстън.

— Вече пътувам — съобщи — и не виждам причина да не се прибера утре по същото време… — той замълча — в компанията на холандеца.

— Обади се, щом кацнете — гласеше отговорът на председателя.

Тина мигом изключи частната линия на телефона на своя шеф.

Липман все по-често влизаше в стаята й и все без предупреждение. Изобщо не криеше подозрението си, че Анна не е загинала и вероятно е във връзка със секретарката на председателя.

Частният самолет на Фенстън беше излетял тази сутрин навреме от „Кенеди“ и Тина чу разговора между двамата.

Изтръпваше при мисълта, че утре юристът ще се появи отново с гадната си самодоволна усмивка и победоносно ще връчи картината на шефа си. Продължи да копира последните договори, сключени от Фенстън, и да ги изпраща на свой интернет адрес, нещо, което си позволяваше да прави само когато Липман бе вън от сградата, а шефът — прекалено зает.

Първият полет до летище „Гетуик“ в Лондон тази сутрин тръгваше от „Шипхол“ в десет сутринта. Анна купи билет от гишето на „Бритиш Еъруейс“, но я предупредиха, че полетът ще закъснее с двайсет минути, тъй като машината все още не е пристигнала от Великобритания. Тя използва това време, за да си вземе душ в пригодените за нощните пасажери помещения, и се преоблече. Избра най-консервативния костюм от своя малък гардероб с надеждата, че така ще предразположи Виктория.

Седнала удобно в „Кафе Неро“, тя отпиваше от кафето си и преглеждаше страниците на „Херълд Трибюн“. „50 000 долара награда“, гласеше заглавието на материал от втора страница. Сумата беше по-малка от парите, които при един търг би получила собственичката на Ван Гог. Реши да не губи повече време със статията, а да се концентрира над въпросите, които щеше да постави пред Виктория.

Първо трябваше да разбере къде точно се намира картината. Ако Рут Париш наистина държеше ценното произведение в своя склад, Анна щеше да посъветва Виктория да се свърже незабавно с нея и да поиска дай върнат платното. Самата Анна щеше да настоява пред Рут да не държи това платно против волята на госпожа Уентуърт, особено след като съществуването на договора вече е под съмнение. Предчувстваше, че Виктория нямаше да се съгласи лесно. Ако все пак дадеше своето съгласие, Анна щеше да се свърже с Накамура в Токио и да се опита да разбере дали…