Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Най-сетне по-младият митничар й кимна да приближи. Прелисти документите й и й отправи изпитателен поглед. Откъде ли влачи този багаж? Внимателно огледа още веднъж паспорта й. Всичко изглеждаше наред.

— Каква е целта на посещението ви в Канада? — попита той.

— Ще участвам в семинар по изкуствата в университета „Макгил“. Това ще е част от докторската ми дисертация за творчеството на прерафаелитите 4 4 Художници от средата на XIX в., които образуват „Братство на прерафаелитите“ и се вдъхновяват от майсторите от XIV-XV в., преди разцвета на Ренесанса. Техни представители са Х. Хънт, Росети. — Б.пр. — изстреля тя, гледайки мъжа право в очите.

— Работите на кои художници ще разглеждате? — попита униформеният небрежно.

Прави се на образован или е просто любител, помисли си Анна. Реши, че е най-добре да продължи играта.

— Най-вече на Росети, Холмън Хънт и Морис, и на някои други.

— А другия Хънт?

— Алфред ли? Той не е истински представител на течението…

— Но е също толкова добър художник.

— Съгласна съм.

— Кой ще води семинара?

— Върн Суонсон — отвърна Анна, надявайки се младежът да не е чувал за най-известния експерт в тази област.

— В такъв случай ще имам възможност да се срещна с него.

— Какво имате предвид?

— Ако все още е професор по история на изкуството в Йейл, сигурно ще пътува от Ню Хейвън и тъй като полетите от Щатите са отменени, няма откъде другаде да влезе в Канада.

Анна не можа да измисли подходящ отговор и с благодарност чу репликата на някаква жена зад нея, която на висок глас коментираше пред съпруга си, че твърде отдавна чакат на тази дълга опашка.

— Учих в „Макгил“ — усмихна се граничният служител и й върна паспорта. Анна се изчерви, но се надяваше той да не е забелязал смущението й. — Всички искрено ви съчувстваме за случилото се в Ню Йорк.

— Благодаря — отвърна и вдигна очи. „Добре дошли в Канада“, гласеше надпис на табелата над прозореца на кабината.

— Кой звъни? — попита нечий глас.

— Станало е късо съединение на десетия етаж — съобщи мъжът пред вратата на жилищната сграда. Беше облечен в зелен гащеризон, с шапка с емблема на „Янките“ отпред и куфарче с инструменти в едната ръка. Притвори очи и се усмихна пред камерата за наблюдение, с която бе снабден стълбищния автомат. Когато чу жуженето на електрическата брава, без повече обяснения бутна вратата и се шмугна в сградата.

Мина покрай асансьора и тръгна нагоре по стълбите. Така щяха да го забележат най-малко хора. Когато стигна десетия етаж, огледа бързо коридора в двете посоки. Не видя никого. В три и половина следобед в подобни сгради обикновено бе безлюдно. Нямаше точно обяснение, но поне така сочеше опитът му. Стигна вратата на въпросното жилище и натисна звънеца. Никакъв отговор. Длъжен бе да провери, независимо от информацията, че тя ще бъде на работното си място поне още няколко часа. Пусна куфарчето на земята и огледа ключалката. Едва ли бе от най-сложните. С прецизността на хирург, готвещ се за операция, той отвори куфарчето и извади няколко тънки инструмента.

След две минути и четирийсет секунди вече беше вътре. Бързо се ориентира и намери три телефонни апарата. Първият беше на бюрото в предната стая под плакат на Уорхол с лика на Мерилин Монро. Вторият — до леглото в спалнята до снимка на жена и двама мъже, които удивително си приличаха. Вероятно баща и син.

Третия телефон откри в кухнята. Погледът му попадна на вратата на хладилника. И предишната му клиентка беше почитателка на отбора по ръгби „49“ като тази.

Шест минути и девет секунди по-късно той беше отново в коридора на етажа. Надолу по стълбите и навън от сградата.

Бе изпълнил задачата за по-малко от десет минути. За това щяха да му платят хиляда долара. Почти колкото и на един хирург.

Анна бе сред последните пътници, които се качиха на автобуса на Грейхаунд, който заминаваше от Ниагарския водопад в три часа.

Два часа по-късно автобусът спря на западния бряг на езерото Онтарио. Анна първа излезе навън и без да се спре дори за миг, за да се възхити на красивата сграда на Миес ван дер Рое, изпълнила хоризонта на Торонто, спря едно свободно такси.

— Летището, моля. И то колкото се може по-бързо.

— На кой терминал? — попита шофьорът.

— Европа — рече Анна след кратък размисъл.

— Значи трети — уточни човекът. — Откъде сте?

— Бостън — кратко отговори Анна. Не й се искаше да я заговорят за Ню Йорк.

— Голямо нещастие сполетя Ню Йорк — въздъхна шофьорът. — Това е един от моментите в историята, когато всеки човек помни къде е бил. Бях в таксито и чух новината по радиото. А вие?