Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Камерата на новините бе заснела и летище „Кенеди“, откъдето репортер съобщаваше, че сутринта на следващия ден първите полети на авиокомпаниите ще получат разрешение за отлитане. Последното изречение определи по-нататъшното разписание на Анна. На всяка цена трябваше да кацне на „Хийтроу“, преди Липман да излети от Ню Йорк, ако искаше да има някакъв шанс да убеди Виктория да… Погледна през прозореца навън. Два камиона спираха в момента на паркинга. Стегна се цялата. Нямаше сили да гледа как водачите слизат от кабините. Потърси с поглед задния изход и в този момент мъжете влязоха в заведението. Усмихнаха се на сервитьорката, докато на нея ней обърнаха никакво внимание. Доскоро не разбираше какво кара хората да стават параноици.

Погледна часовника — 7,55. Допи кафето си, остави шест долара на масата и се запъти към телефонната кабина в отсрещния край на заведението. Вдигна слушалката и набра номер, започващ с 212.

— Добро утро, сър, казвам се агент Робъртс.

— Здравейте, агент Робъртс — поздрави Джак и се облегна назад в стола си. — Искате да докладвате ли?

— Стоя на паркинг за почивка някъде между Ню Йорк и канадската граница.

— Какво правите там?

— Държа парче от броня на кола.

— Нека да позная — опита се да отгатне Джак. — Бронята е била закачена за бял микробус, шофиран от заподозрян.

— Точно така, сър.

— И къде е сега този микробус?

— Нямам представа, сър. Когато микробусът отби от пътя за почивка, аз също реших да си почина и съм заспал. Когато се събудих, микробусът беше напуснал паркинга, а бронята лежеше на земята заедно с проследяващото устройство, закачено на нея.

— Това означава, че тя или е много умна, или нещо извънредно й се е случило.

— Съгласен съм, но какво предлагате да направя, сър?

— Минете на работа в ЦРУ.

— Здравей, обажда се Винсент, нещо ново?

— Да. Както предположи, Рут Париш е прибрала платното в охраняем склад в безмитната зона на „Хийтроу“.

— Значи, ще трябва да намеря ключ за там.

— Това може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Тина. — Липман отлита утре сутрин от „Кенеди“, за да прибере картината, така че разполагаш само с двайсет и четири часа. Възникна и друг проблем.

— Така ли? Какъв?

— Липман не вярва, че си мъртва.

— И какво го кара да се съмнява?

— Не знам точно, но не се отпускай. Не забравяй как се държа Фенстън, когато се срути Северната кула. Не се интересуваше какво е станало със служителите, а с неговия Моне. Един Господ знае какво ще му хрумне, ако загуби и Ван Гог. Очевидно мъртвите художници са много по-важни за него от живите хора.

По челото на Анна избиха капки пот. Отсреща затвориха. Тя погледна часовника си — 32 секунди.

— Нашият човек на „Кенеди“ потвърди, че имаме коридор за излитане в седем и двайсет утре сутринта — съобщи Липман. — Не съм казал на Тина.

— Защо? — попита Фенстън.

— Защото портиерът в сградата на Петреску ми каза, че жена, която прилича много на Тина, е видяна да напуска жилището й във вторник вечерта.

— Вторник вечерта значи — замислено повтори председателят. — Това означава, че…

— Носела е куфар.

Фенстън смръщи чело, но не каза нищо.

— Смятате ли, че трябва да предприема някакви стъпки?

— Какво имаш предвид? — попита председателят.

— Да сложим подслушвателни устройства в апартамента й. Така ще знаем какво става, ако Петреску се свърже с нея.

Фенстън не отговори, което Липман прие за „да“.

„6 километра до канадската граница“, гласеше надписът на поредната табела. Радостна усмивка огря лицето на Анна. Ала на следващия завой усмивката изчезна при вида на километричната опашка от коли и камиони, които се точеха докъдето поглед стига.

Слезе на пътя и започна да раздвижва схванатите си крайници. Обърна се да види очуканото си превозно средство. Какво щеше да обясни на „Хепи Хайър Къмпани“? Никак не й се искаше да дава нови петстотин долара за нанесени допълнителни щети. Докато раздвижваше мускулите си, забеляза, че платното за срещуположно движение беше празно. Очевидно никой не изгаряше от желание да влезе в Съединените щати.

Анна измина само стотина метра през следващите двайсет минути и спря микробуса пред малка бензиностанция. Взе внезапно решение — щеше да наруши принцип, който бе спазвала през целия си живот. Изви волана на буса, мина покрай бензиновите помпи и спря до първото дърво. Точно зад табела с надпис: „Съвършено измиване на автомобили“ Анна измъкна куфара и лаптопа и пое пеша към границата. Чакаха я близо шест километра.