Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Пулсът й постепенно започваше да се връща в обичайния си ритъм. Пое няколко пъти дълбоко дъх. Тренировките си казваха думата. Научила се бе да се възстановява. Хвърли последен поглед в огледалото за задно виждане и сърцето й заби отново със сто и петдесет удара в минута. Оказа се, че вторият камион не бе направил грешката на своя събрат и постепенно скъсяваше разстоянието между тях.

Когато непознатият отвори входната врата, Сам надникна иззад своето малко бюро в дъното на фоайето. Работата на портиер налага да правиш бърза преценка на хората. Някои влизаха в категорията „Добро утро, господине“ и „С какво мога да ви помогна?“, докато други можеха да минат и само с едно „Кажете“. Сам огледа високия мъж на средна възраст, който приближаваше. Носеше хубав, но поизносен костюм — платът беше поизлъскан на ръкавите, а маншетите на ризата бяха леко намачкани. Сам можеше да се закълне, че връзката е връзвана и развързвана поне хиляда пъти.

— Добро утро — поздрави Сам.

— Добро утро — отговори непознатият. — От Департамента по емиграцията съм.

Сам се размърда неспокойно. Самият той бе роден в Харлем, но беше чувал много истории за хора, депортирани заради нечия грешка.

— С какво мога да ви помогна?

— Проверявам хората, които все още се водят за безследно изчезнали след ужасното нападение във вторник.

— Интересува ли ви някой конкретно? — предпазливо попита Сам.

— Да. — Мъжът сложи куфарчето си за документи на плота на портиерското бюро и извади оттам списък с имена. Прокара пръст надолу по листа и каза: — Анна Петреску. Това е последният известен неин адрес.

— Не съм виждал Анна от вторник сутринта, когато отиде на работа — услужливо отвърна Сам. — Няколко души вече питаха за нея. Една нейна приятелка се отби и взе малко лични вещи.

— Какви по-точно?

— Не мога да ви кажа. Просто познах куфара на Анна.

— Знаете ли името на момичето?

— Защо се интересувате?

— Може да ни е от полза, ако решим да се свържем с нея. Майката на Анна се обажда вече няколко пъти.

— Не, не го знам — отговори Сам.

Непознатият отново отвори куфарчето си и извади снимка. Портиерът я изучава известно време.

— Да, това е тя. Хубаво момиче… — Той замълча за момент. — Но не може да се сравнява с Анна. Тя беше истинска красавица.

Когато пое по шосе 1–90, Анна забеляза табели за ограничение на скоростта. С голямо удоволствие би го нарушила, стига да можеше, но колкото и да натискаше педала на газта, бусът не можеше да вдигне повече от 110 километра в час.

Вторият й преследвач беше още далеч, но бързо топеше разстоянието, а този път тя нямаше стратегия с отклонение. Молеше се да види някакъв знак. Камионът вече беше на не повече от петдесет метра от нея, когато се чу вой на сирена.

С огромна радост щеше да отбие от пътя по нареждане на пътна полиция. Пет пари не даваше дали щяха да повярват на нейната история за преследвачите и защо е трябвало да прекоси неправилно двете платна на магистралата и забранената за минаване зелена площ, да не говорим, че от колата й липсваха и предната, и задната броня, че нито един от фаровете й не работеше. Тя започна да намалява и забеляза как патрулната кола задмина камиона и полицаят вътре даде знак на шофьора да отбие и да спре.

Мина още близо час, преди да се успокои достатъчно, за да престане да хвърля трескави погледи към огледалото за задно виждане.

След още един час усети, че е гладна, и реши да спре в появило се в далечината крайпътно кафене, за да закуси. Паркира буса и влезе в заведението. Настани се зад най-отдалечения край на барплота. Внимателно разгледа менюто, преди да си поръча най-голямото блюдо в списъка — яйца, бекон, наденички, препечени кюфтета, палачинки и кафе. Рядко си поръчваше такова количество храна, но и случилото се през последните четирийсет и осем часа беше необичайно.

Прегледа картата, докато се хранеше. Двамата пияници, които я гониха доскоро, й помогнаха да спази предварителното разписание. Според нейните изчисления й оставаха още четирийсет и пет километра. Следващата й спирка щеше да е Ниагарския водопад, следваше канадската граница. Това означаваше още поне един час.

Телевизорът зад барплота беше включен и вече течаха първите сутрешни новини. Надеждата да бъдат открити още оцелели намаляваше с всеки следващ час. Ню Йорк се готвеше да оплаче своите покойници и да се заеме с тежката задача да разчисти разрушенията. Във Вашингтон в присъствието на президента бе организирана църковна служба в памет на загиналите, като част от програмата за Деня на национален траур. След това Буш възнамеряваше да отлети до Ню Йорк и да посети мястото на разрушенията, наречено вече „Кота нула“. На екрана се появи и кметът Джулиани. Носеше фланелка с инициалите на полицията на Ню Йорк, а отпред на шапката му личаха инициалите на противопожарните служби. В словото си Джулиани поздрави гражданите на Ню Йорк за показаната смелост и хладнокръвие и изрази решимостта си да положи максимум усилия, за да изправи града на крака.