Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Нямаш известие от нея, така ли?

— Ако имах, щях да я извадя от списъка с липсващи служители.

— Сигурна ли си?

— Естествено. — Тя не сваляше от него спокойния си поглед. — Разчитам, че ще ми кажете, ако се обади първо на вас. — Сетне сведе поглед към работата си.

Липман сбърчи чело и напусна стаята.

Анна отби и навлезе в паркинга пред твърде невзрачен и запуснат крайпътен ресторант. Със задоволство отбеляза, че там бяха паркирани още две превозни средства, а когато влезе в ресторанта, видя, че пред бара седят само трима посетители. Сви се в едно от сепаретата с гръб към бара, нахлупи ниско козирката на шапката си и се задълбочи в менюто.

Поръча си доматена супа и специалитета на готвача — пиле на грил.

След половин час и с десет долара по-малко в джоба бе отново на пътя. От сутринта не беше пила нищо друго, освен кафе, но много скоро усети, че очите й започват да се затварят. Беше изминала близо четиристотин и петдесет километра за около осем часа, преди да спре, за да се нахрани, и чувстваше, че всеки миг ще заспи.

„Ако се чувствате изморени, спрете“, гласеше надпис на пътя, който отново я накара да се прозее. Някъде напред забеляза тежкотоварен камион с дванайсет колела. Часовникът на таблото й показваше малко след единайсет. Пътуваше вече близо девет часа. Реши да дремне малко, преди да продължи. Щеше да се наспи в самолета.

Последва тежкото возило в отбивка на магистралата и спря микробуса в най-отдалечения ъгъл зад друг спрял камион. Скочи навън, провери дали всички врати са добре заключени и отново се върна в колата. Настани се удобно, доколкото можеше да е удобно на такова място, подложи лаптопа под главата си и затвори очи. Нямаше спомен някога да й е било по-неудобно. Въпреки това само след няколко минути спеше дълбоко.

— Петреску продължава да ме тревожи — сподели Липман.

— С какво може да те безпокои една мъртва жена? — попита председателят.

— Нямам ясни доказателства, че е загинала.

— Мислиш ли, че може да е оцеляла? — Фенстън многозначително насочи поглед през прозореца към камарите тухли и железа, и надвисналия над тях тежък облак прах, който сякаш никога нямаше да се разсее.

— Ние се измъкнахме.

— Но напуснахме сградата по-рано.

— Може и тя да е сторила същото. Наредихте й да напусне десет минути, преди ние да вземем асансьора.

— Бари е на друго мнение.

— Бари също е жив — напомни Липман.

— Дори да е оцеляла, нищо не можем да направим.

— Нищо чудно да се опита да стигне в Лондон преди мен.

— Нали картината е под ключ в склад на безмитната зона?

— Но цялата документация, доказваща, че картината е ваша собственост, остана в кабинета в Световния търговски център и ако Петреску е успяла да убеди…

— Кого? Виктория Уентуърт е мъртва. Опитай се да запомниш, че Анна Петреску е безследно изчезнала, най-вероятно затрупана под развалините.

— Може да се окаже, че това за нея е също толкова удобно, колкото и за нас.

— Тогава ще я затрудним.

Силно думкане стресна Анна и я извади от дълбокия сън. Тя разтри очи и погледна към предното стъкло. Някакъв дебелак с увиснал над колана корем блъскаше с юмрук по покрива на микробуса. Между пръстите на другата му ръка се подаваше кутийка бира, чиято пяна излизаше навън. Анна тъкмо щеше да му се разкрещи, когато чу, че някой се опитва да отвори със сила ключалката на задната врата. И леденостуден душ нямаше да я събуди с такава скорост.

Ана пролази до предната седалка, седна зад волана и бързо завъртя ключа на стартера. Хвърли поглед към страничното огледало и с ужас забеляза, че междувременно нов четиритонен камион е спрял толкова близо до задницата на микробуса й, че нямаше място за спокойно измъкване навън. Натисна с цяла длан клаксона, но това само вдъхнови дебелака с увисналото шкембе да се покачи на капака отпред и да приближи лице до предното стъкло. Анна за първи път видя ясно лицето му. Стомахът й се сви от погнуса. Беше се навел напред и разтворил беззъбата си уста, прокара език по стъклото, докато приятелят му продължаваше да се мъчи да разбие ключалката на задната врата. Най-накрая моторът изкашля и заработи.

Анна завъртя с всички сили волана, но тясното пространство не й позволи да помести колата с повече от половин метър, преди да успее да извие микробуса. Повратливостта съвсем не беше сред качествата на наетата кола. Когато даде заден ход, чу изплашения вик на втория й нападател, който беше отхвърлен настрани. Анна премина на първа и натисна педала на газта. Колата подскочи напред, дебелакът се плъзна надолу по капака и тупна на земята. Подкара отново назад и горещо се помоли да има достатъчно място, за да се измъкне. Преди да успее да извие волана докрай, забеляза, че вторият мъж се е качил на стъпалото от другата страна, гледа я през прозореца на кабината и с прилепени до прозорците длани се опитва да разлюлее микробуса напред-назад. Тя натисна педала на газта с всичка сила, но отново без особен успех. За трети път — задна, но пръстите на падналия от капака се появиха отново и той се изправи на крака. Не стъпваше много уверено, но приближи предното стъкло и направи знак с ръка с обърнат надолу палец. Сетне извика на приятеля си: