Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Ханк прибра парите в джоба си.

— Белият микробус на клетка двайсет и четири — каза той и й подаде ключа.

Когато приближи въпросната клетка, разбра защо тази кола бе останала последна. Отключи задния капак и прибра куфара и лаптопа си. След това мина отпред и се промуши зад волана на шофьорското място. Огледа внимателно таблото. Километражът показваше 150 230 километра и максимум 140 километра в час, в което тя искрено се съмняваше. Очевидно возилото бе към края на своя живот като наемен автомобил и още 600-те километра, които предстояха, като нищо щяха да отбележат този финал. Съмняваше се, че ако решаха да продадат подобен микробус, собствениците щяха да вземат и триста и шейсет долара.

Анна завъртя ключа на стартера и предпазливо започна маневра за напускане на паркинга. В страничното огледало забеляза как някакъв мъж бързо отскочи встрани. Не беше изминала и километър и установи, че колата не предлагаше нито удобство, нито скорост. Хвърли поглед към картата, която беше разтворила на седалката до себе си, и започна да се оглежда за крайпътни надписи, които да я насочат към детелините „Джърси Търнпайк“ и „Дел Уотър Геп“. От сутринта не беше слагала нищо в устата си, но реши, че е по-добре да отхвърли няколко десетки километра, преди да започне да мисли за храна.

— Беше прав, шефе — обади се Джо. — Не отива в Данвил.

— Каква е според теб посоката?

— Летището на Торонто.

— С влак или с кола?

— С микробус — отговори Джо.

Джак се опита да пресметне колко време ще е необходимо на Анна да измине разстоянието и по най-груба сметка реши, че ще е в Торонто късно следобед на следващия ден.

— Успях да закача джипиес на задната броня, така че ще можем да я следим денем и нощем.

— Нека все пак един агент да я чака на летището.

— Вече го инструктирах да разбере каква ще е крайната й дестинация.

— Иска да лети за Лондон — уточни Джак.

Към три следобед Тина успя да извади четири имена от списъка. Трима бяха закъснели заради частичните избори за кмет този ден, а четвъртият просто беше изпуснал влака.

Фенстън го прегледа отново, а Липман протегна пръст и го постави върху единственото име, което интересуваше и двамата. Председателят кимна, защото ставаше дума за едно име с П. Усмихна се.

— Спестиха ни едно усилие — беше единственият коментар на Липман.

— Какви са новините от „Кенеди“?

— Утре ще дадат разрешение само на няколко полета — информира го адвокатът. — Дипломати, спешни медицински случаи, както и някои политици, които заминават да изпълнят задачи на Държавния департамент. Успяхме обаче да получим коридор рано сутринта в петък. — Той замълча.

— Някой искаше нова кола.

— Каква марка? — попита Фенстън.

— Форд мустанг — отговори адвокатът.

— Бих се съгласил и на кадилак.

Анна стигна предградията на Скрантън към три и половина следобед, но реши да отхвърли още няколко километра. Времето беше ясно, въздухът — свеж, и по трилентовата магистрала близо една до друга в посока север се движеха коли. Почти всички я задминаваха. Анна въздъхна с облекчение, когато небостъргачите изчезнаха от полезрението й и бяха заменени от високите крайпътни дървета. Ограниченията за скоростта бяха напълно подходящи за нейното превозно средство. Въпреки това й се налагаше да стиска здраво волана, защото усещаше, че не е много стабилен и лесно можеше да се окаже в съседното скоростно платно. Погледна малкия часовник на таблото. Много й се искаше да стигне Бъфало до седем и едва тогава да спре за почивка.

Хвърли поглед в огледалото за задно виждане и се почувства като беглец. Това усещане се потвърждаваше от факта, че не можеше да използва кредитната си карта, нито мобилния телефон, а всеки вой на полицейска сирена в далечината ускоряваше ударите на сърцето й. С две думи, живот, прекаран в бягане от хората, с непрестанно насочен през рамо поглед. Как й се искаше да е отново в Ню Йорк, сред приятелите си и работата, която толкова харесваше. Баща й обичаше да казва…

— О, Боже! — възкликна на глас. Не се беше обадила на майка си, за да я успокои, че е жива. Нито на чичо Джордже и останалите от семейството в Данвил.

Дали да рискува и да им звънне? Никак не я биваше да мисли като подгонен престъпник.

Липман влезе в стаята на Тина без предупреждение.

— Анна Петреску не беше ли твоя приятелка?

— Да, приятелка ми е — отвърна младата жена и вдигна очи от листовете пред себе си. — По-скоро беше — побърза да се поправи тя.