Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Мисля, че да — отговори приятелката й. — Най-подходящо ми се струва да взема ферибота до Ню Джърси и оттам да наема кола. Според последните новини всички останали тунели и мостове са затворени. До канадската граница имам около 600 километра и ако всичко върви добре, трябва да съм на летището в Торонто утре вечер, а в Лондон — на другата сутрин.

— Знаеш ли в колко тръгва първият ферибот сутринта?

— Теоретично работят денонощно — обясни Анна, но на практика от пет сутринта има ферибот на всеки петнайсет минути. Няма да се изненадам, ако утре не работят, ала все пак се надявам да си спазят разписанието.

— Легни си рано и се опитай да си починеш малко. Ще навия часовника за четири и половина.

— Нека бъде за четири — помоли Анна. — Ако фериботът наистина тръгне в пет, бих искала да съм сред първите на опашката. Подозирам, че излизането от Ню Йорк ще бъде една от най-тежките ми задачи.

— В такъв случай легни в спалнята, а аз ще спя на канапето в хола — усмихна се Тина.

— И дума да не става — възрази Анна, докато доливаше кафе в чашите. — Вече направи повече от достатъчно.

— Съвсем не — сви рамене Тина.

— Ако Фенстън разбере в какво си се забъркала, ще те уволни моментално.

— За това изобщо не ме е грижа. — Тина се поколеба. Едва ли щеше да намери по-подходящ момент да сподели с Анна истинската причина да ненавижда Фенстън.

Джак се прозя неволно. Денят се беше проточил повече от очакваното, а очевидно и нощта нямаше да е лека.

На никой от екипа му не му минаваше през ум да се прибере, но всички вече имаха изнурен вид или звучаха така по телефона. Ето че апаратът отново напомни за съществуването си.

— Само да ти кажа, шефе — започна Джо от другата страна, — че Тина Форстър, секретарката на Фенстън, се появи в Торнтън Хаус. Поседя вътре около четирийсет минути и излезе с куфар и лаптоп. Прибра се в дома си с всичко това.

Джак наостри уши.

— В такъв случай Анна Петреску е жива — рече той.

— Макар че очевидно не иска да се знае — додаде Джо.

— Къде ли смята да отиде?

— Вероятно в Данвил — предположи Джо.

— Не ми се вярва. Защо ще носи толкова багаж, ако си отива у дома? Заминава другаде и начинът да разберем къде е само един.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще поставим под наблюдение дома на Тина Форстър, докато Петреску напусне сградата.

— Дори не знаем дали е там.

— Там е — отсече Джак и затвори.

Анна успя да заспи за кратко, само за няколко минути. През останалото време мислеше какво й е подготвила съдбата. Би могла да се върне в Данвил и да отвори малка галерия за местните художници. Така ще запълни времето, докато не се появи някой по-сериозен работодател и не се поинтересува каква е била причината за внезапното й уволнение от „Фенстън Файнанс“. Все повече се убеждаваше, че единственият й шанс да оцелее, е да докаже какви са били истинските намерения на Фенстън, а това нямаше как да стане без пълната подкрепа и съдействие на Виктория, затрудняваше се също от унищожаването на документите, дори на собствения й доклад.

Изненада се с колко енергия беше заредена, когато Тина почука на вратата й малко след четири.

Пореден душ, поредна порция шампоан и се почувства почти човек.

Докато закусваха с кафе и бегълс 3 3 Предпочитана закуска за нюйоркчани. Малки кръгли гевреци, които се приготвят от варено тесто. — Б.пр. , Анна сподели плана си. Договориха се за някои основни правила, които щяха да следват, докато тя е на път. Тъй като Анна нямаше вече нито кредитни карти, нито мобилен телефон, можеше да звъни на Тина единствено в дома й, и то от обществен телефон. Нямаше да се обажда два пъти от едно и също място. Щеше да се представя като Винсент и с никакво друго име. Разговорът не трябваше да продължава повече от минута. Когато уточниха и това, те си стиснаха ръцете, сякаш току-що бяха сключили сделка.

Анна напусна апартамента в четири и петдесет и две сутринта, облечена с дънки и тъмносиня фланелка, памучно яке и бейзболна шапка. Когато стъпи на тротоара в прохладната сутрин, нямаше представа какво й готви бъдещето. Твърде малко хора се мяркаха по улиците, а тези, които вече бяха навън, крачеха с наведени глави — лицата им красноречиво говореха, че градът е в траур. Никой не обръщаше внимание на отправилата се с решителни стъпки напред Анна, която носеше през рамо специалната чанта с лаптопа и влачеше с другата ръка тежкия куфар. Накъдето и да погледнеше, виждаше сивкавата мъгла, която все още висеше над града. Вече не беше така наситена, но подобно на заразна болест облакът се беше разпрострял и към другите части на града. Неясно защо си бе въобразила, че когато излезе навън, той вече ще се е вдигнал, но подобно на нежелан гост, явно щеше да си тръгне последен.