Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Предлагам ти да помислиш, докато аз стигна до квартирата ти, омагьосам Сам и се върна обратно тук с багажа.

Анна прегърна приятелката си в изблик на благодарност и промълви в ухото й:

— Имай предвид, че вън е истински ад.

Тина спря на най-горното стъпало на малкото стълбище пред входа на кооперацията си. Нещо не беше наред. Постепенно проумя какво я смущава. Ню Йорк бе неузнаваем.

Не се виждаха блъскащите се забързани хора, които нямаха време да спрат, за да разменят една-две думи, станали известни по света като най-силно заредената с енергия човешка маса. Сякаш беше неделя. Дори в неделя по улиците имаше повече движение. Сега минувачите стояха неподвижно, с очи, вперени в една и съща посока — Световния търговски център. Единственият по-отчетлив звук, който се носеше из града, беше неспирният вой на сирените, напомнящ на гражданите — ако имаха нужда от такова напомняне, — че онова, което виждат от екраните на телевизорите си у дома, в клубовете, баровете и дори по витрините, се случва само на няколко пресечки оттук.

Тина се озърна за такси. Скоро установи, че познатите жълти коли са заместени от служебните автомобили на пожарната, полицията и „Бърза помощ“. Червените, белите и сините машини се движеха в една и съща посока. Малки групи нюйоркчани стояха на ъглите и аплодираха прелитащите спасителни отряди, сякаш бяха новобранци, поели към фронта. Вече няма да се налага да пътуват в други държави, за да воюват, помисли си Тина.

Закрачи по улицата и отминаваше пресечка след пресечка. Обстановката й напомняше почивните дни, когато пришълците заминаваха извън града, а местните оставаха да разкършват схванатите си от работната седмица тела в салоните за фитнес. Само дето сега срещаше и нов вид обитатели, които се движеха като призраци. През последните сто години Ню Йорк бе привлякъл хора от всички краища на света, но днес към тях се бяха присъединили и представители на нова раса. Имаха вид сякаш излизаха от земните недра и като за всяка нова раса първият отличителен белег беше цветът на кожата — сивопепеляв. Витаеха из Манхатън подобно на изостанали и изнемощели участници в маратон, накуцваха и се олюляваха. Но онова, което правеше най-шокиращо впечатление, бе отсъствието на очертаващите се горди силуети на нюйоркските небостъргачи — сега върховете им бяха скрити от плътен сив облак, който сякаш бе решил да остане тук завинаги. Само тук-там в дъното на някоя улица Тина виждаше пробиви в плътната пелена, откъдето надничаха стърчащи от земята разкривени и назъбени железа — нищо друго не беше останало от едни от най-високите сгради в света. Зъболекарят наистина беше спасил живота на Тина.

Минаваше покрай опустели магазини и ресторанти, които не помнеше някога да са били затворени. Ню Йорк щеше да се възстанови, но никога нямаше да бъде същият. Досега терористите бяха хора от далечни страни — Близкия изток, Палестина, Израел, дори Испания, Германия и Северна Ирландия. Погледна отново облака. Но сега се бяха заселили в Манхатън и визитната им картичка бе налице.

Загубила всякаква надежда, Тина махна на случайно минаващо такси и с изненада чу скърцане на спирачки.

Анна кръстосваше известно време напред-назад из кухнята и по едно време реши да измие чиниите. Искаше й се да се занимава с нещо, надяваше се, че така мислите й няма да се връщат отново и отново към онези лица, които видя по стълбите на Северната кула и които най-вероятно щеше да помни до последния си ден. Сега разбра и лошата страна на своята дарба.

Опита се да мисли за Виктория Уентуърт и как би могла да отклони Фенстън от лудостта му да управлява живота на другите. Дали Виктория щеше дай повярва, че не е знаела за плановете на своя шеф да задигне картината и да я остави без пукната пара? И защо да повярва, след като Анна е член на борда на банката? Едва ли някой би допуснал, че е такава глупачка.

Излезе от кухнята и тръгна да търси карти. Намери няколко в библиотеката над бюрото на Тина, непосредствено до последния бестселър за живота на Джон Адамс, втория президент на Съединените щати. Едната бе на Манхатън, а другата на Северна Америка. Спря за миг, за да разгледа закачения на стената плакат на Ротко — точно този период на художника не беше най-любимият й, но от друг плакат на Ротко в кабинета на Тина знаеше, че тя харесва много работите му. И него вече го нямаше, бързо я върнаха мислите й към действителността. Отиде обратно в кухнята и разгърна на масата плана на Ню Йорк.