Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Преди Виктория да е имала време да обмисли моята препоръка?

— Това обяснява защо е побързал да те уволни — уточни Тина. — Ако това ще те успокои, ти съвсем не си единствената, минала по тази пътека.

— Не разбирам.

— Всеки, изпълнил задачата, която Фенстън му е отредил, бива изгонен.

— А теб защо не те е уволнил досега?

— Защото не изготвям препоръки, с които той не иска да се съобразява. Пък и вероятно не вижда в мое лице заплаха. — Тина замълча за миг. — Засега.

— Колко съм тъпа! — Анна ядосано удари длан по масата, и тутакси във въздуха се вдигна облаче прах. — Трябваше да го предвидя, а сега не мога да направя нищо.

— Не съм много сигурна — отбеляза Тина. — Не знаем със сигурност дали Рут Париш е изнесла платното от Уентуърт Хол. Ако не е успяла, имаш още време да се свържеш с Виктория, да я предупредиш да задържи картината и да й кажеш за възможната сделка с Накамура. Така тя ще успее да изчисти дълга си към Фенстън, а той ще е безсилен да й попречи. — Телефонът на Тина започна да звъни. На малкото екранче се появи думата „шефът“. Тя сложи пръст на устните си и предупреди: — Фенстън е. Сигурно иска да разбере дали си се обадила. — След това натисна бутона за свързване.

— Разбра ли кой се е спасил? — направо започна Фенстън, без да й даде възможност да каже каквото и да било.

— Анна?

— Не. Петреску е мъртва.

— Мъртва ли? — попита Тина, като не сваляше поглед от приятелката си. — Но…

— Да. Бари ми съобщи, че се канела да се качи на асансьора, когато първият самолет е ударил, така че няма начин да е оцеляла.

— Според мен ще се наложи…

— Не мисли сега за Петреску — продължи Фенстън. — И без това щях да я сменя, но какво ще ми замени моя Моне.

Тина мълчеше зашеметена и тъкмо се канеше да му обясни, че греши, когато внезапно й хрумна, че й се предоставя възможност да превърне недоволството на Фенстън в предимство за Анна.

— Значи ли това, че сте загубили и вашия Ван Гог?

— Не — гласеше краткият отговор. — Рут Париш вече потвърди, че картината пътува от Лондон към нас. Очаква се да пристигне на летище „Кенеди“ днес привечер. Липман ще отиде да я прибере.

Тина се отпусна безпомощно на стола.

— Гледай да си утре на работа в пет сутринта.

— Сутринта?

— Точно така — отсече Фенстън. — И без оплаквания. Днес цял ден си свободна.

— И къде точно да се явя? — с ирония в гласа попита Тина.

— Успях да наема офис на трийсет и втория етаж в Тръмп Билдинг, Уолстрийт 40. Така че работата продължава като всеки ден. — Връзката прекъсна.

— Смята, че си загинала — съобщи Тина на приятелката си, след като щракна капака на телефона. — Много повече се тревожи обаче за съдбата на своя Моне.

— Скоро ще научи, че се лъже — каза Анна.

— От теб зависи. Срещна ли познати, докато бягаше от сградата?

— Да не мислиш, че ми е било до светски разговори?

— Тогава нека нещата останат така, докато се опитаме да измислим план. Фенстън ми каза, че Ван Гог е на път за Ню Йорк и Липман ще прибере картината веднага щом пристигне на летището.

— И какво според теб можем да направим?

— Ще се опитам да забавя по някакъв начин Липман, докато ти я прибереш.

— А какво ще правя с нея? — недоумяваше Анна. — Фенстън ще започне да ме издирва.

— Замини за Лондон с първия самолет и върни платното в Уентуърт Хол.

— Не мога да направя такова нещо без съгласието на Виктория — възрази Анна.

— Господи, Анна, кога ще пораснеш? Престани да мислиш като отличничка и си представи какво би направел Фенстън на твое място.

— Ще се информира кога каца въпросният самолет — отвърна автоматично Анна. — Така че първото, което трябва да направя, е…

— Ти влез да се изкъпеш, а аз ще разбера кога каца самолетът и ще се опитам да науча какви са намеренията на Липман — изправи се Тина. — Едно е сигурно — в този вид никой на летището няма да ти даде каквото и да било.

Анна допи кафето си и последва приятелката си в коридора. Тина отвори вратата на банята.

— Ще се видим… — Тя замълча за миг-два. — Да речем след около час.

Анна се засмя за първи път през днешния ден.

Вече в банята Анна събличаше бавно дрехите си и ги пускаше на купчина на пода. Погледна се в огледалото и видя някаква жена, която сякаш беше участвала в борба в кална локва и беше загубила. Откачи сребърната верижка от врата си и я остави отстрани на ваната до малък модел на яхта. Последен свали часовника си. Беше спрял на осем и четирийсет и шест. Няколко секунди след този час тя щеше да е в асансьора.