Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Помощ — пророни тя едва чуто, без да очаква какъвто и да било отговор.

— Дайте ми ръката си — долетя незабавно. — Опитайте се да се изправите. — Невидим мъж я подкрепи да стъпи на крака. — Виждате ли онзи триъгълник светлина? — попита той. Тя не можеше да види дори накъде сочи човекът. Завъртя се на пета, за да се огледа във всички посоки, но около нея цареше пълен мрак… Не! Някъде далеч, едва-едва забеляза слънчев лъч, който се мъчеше да пробие плътния облак. Анна стисна ръката на непознатия и двамата полека-лека се насочиха към светлата точка, която с всяка следваща стъпка ставаше все по-ярка. Най-сетне изплуваха от ада и се озоваха обратно в Ню Йорк.

Анна се извърна към покритата със сива пепел фигура, спасила живота й. Униформата на мъжа бе така плътно покрита с прах и мръсотия, че ако не беше характерната шапка на главата му и просветващата значка, по нищо не можеше да познае, че това е полицай. Човекът се усмихна и в прахта по лицето му се образуваха ситни като паяжина пукнатини, все едно бе наплескано с грим, дебел поне един сантиметър.

— Продължавайте да се движите към светлината — рече и изчезна отново в плътния сив облак, преди тя да успее дори да му благодари.

Амин.

Фенстън спря опитите да се свърже с някой от служителите си едва когато видя Северната кула да се сгромолясва пред очите му. Закачи обратно слушалката и се спусна по коридора да намери Липман, който тъкмо драскаше върху една табела с надпис: „Дава се под наем“, думата: „Продадено“.

— Утре за това място ще има най-малко десет хиляди кандидати — обясни адвокатът. — Така поне един от проблемите намери решение.

— Може да смениш мястото на един офис, но с нищо не можеш да замениш моя Моне — грубо подхвърли Фенстън. — И ако не успея да пипна и Ван Гог…

Липман погледна часовника си.

— По всяка вероятност вече лети над Атлантическия океан.

— Дано да е така, защото при създалите се обстоятелства загубихме и документите, с които доказваме правото на собственост върху картината — отбеляза председателят, впил поглед навън през прозореца, където на мястото на гордо извисяващите се Кули близнаци, сега се бе образувал огромен сив облак.

Анна приближи група объркани и зашеметени като нея граждани, които един по един изпълзяваха от мрака. Братята й по съдба имаха вид на хора, току-що приключили участието си в маратон, без да са стигнали финиша. Вече извън мрака, Анна установи, че няма сили да погледне слънцето. Нужно бе огромно усилие само за да повдигне клепачи. Сантиметър по сантиметър местеше крака, раздирана от неспирна кашлица. С всяка следваща стъпка вадеше от дробовете си пясък и пепел. Колко ли още черни течности бяха останали в тялото й? Не беше изминала и половин метър и изнемощяла падна отново на колене. Но не и преди да се увери, че се е отдалечила на достатъчно разстояние от плътната сива маса. Продължаваше да храчи и плюе боклуците, които беше нагълтала. Посъбрала сили, тя се огледа и забеляза, че някакви хора я наблюдават с любопитство, все едно бе паднала от друга планета.

— В някоя от кулите ли бяхте? — попита някакъв човек.

Не й бяха останали сили за отговор и реши да се махне час по-скоро от досадните им погледи. Не беше изминала и няколко крачки, когато се блъсна в японски турист, навел се, за да я снима. Тя му махна сърдито с ръка да се маха. Човекът мигом се наведе още по-ниско и започна да се извинява.

Добра се до следващата пресечка и отново се отпусна на бордюра да си почине. Погледът й попадна на табела с името на една от улиците. Оказа се, че е на ъгъла на „Франклин“ и „Чърч“. Оттук до квартирата на Тина има само няколко пресечки, помисли си. Но ако Тина е била някъде зад нея, как би могло да е оцеляла. Без никакво предупреждение някакъв автобус спря до нея, макар да бе пълен като трамвай в Сан Франциско в най-натоварените часове на деня. Хората се посъбраха и й направиха място, за да се качи. Автобусът спираше на ъгъла на всяка пресечка, за да могат някои да слязат, а други да се качат. На никого не му минаваше през ум да попита за плащане. Оказваше се, че нюйоркчани внезапно се бяха обединили и проявяваха съпричастност към драмата на своите съграждани.

— О, Господи — простена тихо Анна и се отпусна немощно на стъпалото. Неочаквано се сети за всички онези пожарникари, които бе видяла да се качват нагоре в сградата, за Тина и за Ребека, които най-вероятно бяха загинали. Новината за една трагедия добива реални измерения само ако познаваш някой от пострадалите.