Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Като вцепенена наблюдаваше как Южната кула се сгромолясва пред очите й, все едно бе изградена от бамбук. За секунди небостъргачът се стовари на земята и планина от прах, цепел, парчета и отломки се надигна подобно на гъба към небето, последвана от стълб пламъци и дим, който се поколеба за части от секундата, след което се спусна по улиците наоколо й погълна всичко по пътя си.

Анна се затича със скорост, каквато не помнеше да е постигала някога, знаейки чудесно, че няма начин да избяга. Беше въпрос на секунди безмилостният змиеподобен стълб да погълне и нея. Нямаше никакво съмнение, че е настъпил последният й час. Дано само да стане бързо.

С широко отворени очи Фенстън наблюдаваше от един офис на Уолстрийт какво става с двете кули на Световния търговски център. Направо не можеше да повярва на очите си, когато видя как вторият самолет влетя директно в корпуса на Южната кула.

Докато мнозинството нюйоркчани се тревожеха как да помогнат на приятелите, роднините и колегите си в този трагичен за Америка момент, Фенстън имаше една-единствена мисъл.

Двамата с Липман бяха пристигнали на Уолстрийт за среща с клиент минути преди първият самолет да се блъсне в Северната кула. Фенстън напусна мястото на срещата и прекара останалия един час в телефонна кабина, опитвайки се да се свърже с един определен номер. Лошото бе, че отсреща никой не отговаряше. Липман правеше същото с мобилния си телефон.

Когато Фенстън чу втората подобна на изригване на вулкан експлозия, той остави слушалката да виси безпомощно и изтича до прозореца. Минути по-късно до него застана Липман. Известно време съзерцаваха в мълчание срутването на Южната кула.

— Всеки миг ще рухне и Северната.

— В такъв случай можем да смятаме, че Петреску няма да оцелее — делово заключи Липман.

— Пукната пара не давам за Петреску — отсече Фенстън. — Ако Северната кула се срути, ще загубя своя Моне, който не е застрахован.

Анна вече спринтираше и в същото време усещаше, че около нея става все по-тихо. Един по един писъците замираха и тя знаеше, че много скоро идва и нейният ред. Не чуваше стъпки зад себе си и за първи път искрено си пожела някой да я задмине, все едно кой, само да се отърве от чувството, че е последният човек на земята. Даде си сметка какво изпитват хората в планината, подгонени от лавина със скорост десет пъти по-голяма от тази, на която е способно кое да е човешко същество. Само дето плътно зад нея приближаваше не бяла, а черна лавина.

Пое дълбоко въздух, за да стимулира тялото си да развие скоростта, която не беше постигала никога досега. Запретна подгизналата и смачкана бяла копринена блуза, отдавна загубила първоначалния си цвят, и покри уста с единия й край, секунда след това сивият облак я погълна.

Силната въздушна струя я пое и я запрати встрани. Желанието да се движи обаче не секваше. Успя да се примъкне едва няколко стъпки, след което се закашля неудържимо. Провлачи се около метър, след това още един, докато най-неочаквано главата й се удари в нещо твърдо. Протегна длан напред и усети хладната повърхност на стена. Опита се да се движи покрай нея, но тутакси възникна въпросът: В правилна посока ли се движа? Към облака или обратно на него? Пепел, пясък, прах изпълваха устата, очите, ушите, носа, косата, Анна имаше усещането, че жива ще изгори. Сети се за хората, които бяха скочили от високите етажи, смятайки, че така поне ще намерят една по-бърза смърт. Едва сега ги разбра, но нямаше откъде да скочи и оставаше само да се пита още колко ще издържи, преди да се задуши. От сърце се помоли това да стане по-бързо. Пристъпи напред, коленичи и започна да се моли.

Отче наш … първите думи внесоха известно спокойствие в мислите й и тъкмо се канеше да затвори очи и да се отпусне на каменната настилка, когато пред нея блесна светлината на полицейска лампа. Ти който си на небето… направи свръхусилие да се изправи и да приближи мигащата светлина. Да се свети името ти … Колата отмина, тъй като хората вътре нямаше как да знаят за нейното присъствие, нито да чуят жалния й вопъл. Да бъде царството ти … Анна падна отново на земята, при което ожули коляното си на каменния бордюр Както на небето, така и на земята … Не изпита никаква болка. Поне можеше да се държи с дясната ръка за ръба на тротоара и да се придвижи, колкото й стигаха силите. Тъкмо щеше да спре да диша, когато й се стори, че докосва нещо топло. Нима беше попаднала на живо същество?