Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Когато автобусът спря недалеч от Уошингтън Скуеър Парк, Анна едва не падна от стъпалото. Успя да се закрепи на крака, олюля се, но стигна до тротоара. Закашля се и от дробовете й изскочи още сива прах и пепел. Непозната жена приседна до нея на бордюра и й подаде шише с вода. Няколко пъти Анна пълнеше уста, изплакваше я и всеки път водата, която изплюваше, беше черна. Изпразни бутилката, без да е глътнала и една капка. Жената посочи малък хотел зад тях, където спасилите се от катастрофата се отбиваха и след малко си тръгваха. Наведе се, улови ръката на Анна и деликатно я поведе към дамската тоалетна на приземния етаж. Вътре бе пълно с мъже и жени, никой не се тревожеше от подобно неспазване на приличието. Анна се погледна в огледалото и едва сега разбра защо хората я гледаха с такова изумление. Все едно някой бе изсипал върху нея няколко чувала сива пепел и прах. Тя постави ръцете си под струята на чешмата и ги държа, докато само ноктите й останаха черни. Опита се да свали и част от спечената прах по лицето си, но резултатите бяха твърде жалки. Обърна се да благодари на непознатата, но и тя като полицая вече беше изчезнала, очевидно продължаваше да търси друг нуждаещ се.

Анна закуцука обратно към улицата, гърлото й беше пресъхнало, коленете кървяха, стъпалата й бяха набити и зверски боляха. Докато се препъваше надолу към Уейвърли Плейс, се опитваше да си спомни номера на сградата, където живееше Тина. Продължи по опустелия Уейвърли Дайнър, преди да спре пред номер 273.

Впи пръсти в перилата от ковано желязо, сякаш бяха спасителен сал, и заизкачва стълбите към входната врата. Прокара пръст по списъка с имена отстрани на звънците: Амато, Кавиц, Гамбино, О’Рурк, Форстър… Форстър, повтори щастливо няколко пъти наум, преди да натисне копчето. Как ли щеше дай отговори Тина, ако вече не е между живите? Тази мисъл изгаряше мозъка й, докато натискаше упорито, сякаш това можеше да върне приятелката й към живот. Най-сетне се отказа и се обърна да си върви. Сълзи се стичаха по наплесканото с прах и пепел лице. Най-неочаквано, сякаш от нищото, до нея стигна ядосан глас:

— Кой е?

Анна се срина на първото стъпала.

— Слава на Бога — изхълца. — Жива си! Ти си жива!

— Но ти няма как да си жива — отвърна невярващо гласът.

— Отвори вратата и виж сама — предложи Ална.

Бръмченето на домофона бе най-приятният звук, който Анна чу през този ден.

— Жива си! Слава Богу, жива! — повтаряше Тина, докато отваряше широко вратата и прегръщаше приятелката си. Анна може и да приличаше на уличен хлапак, току-що измъкнал се от комина на викториански дом, но това не беше никаква пречка да я притисне до себе си. — Тъкмо си мислех как винаги успяваше да ме разсмееш и дали ще мога някога да се смея отново, когато звънна.

— Аз пък бях убедена, че дори да си се измъкнала от сградата, едва ли си успяла да изтичаш достатъчно далеч, за да не попаднеш под срутващите се стени.

— Ако имах бутилка шампанско, непременно щях да я отворя, за да го отпразнуваме — въздъхна Тина, когато най-накрая пусна приятелката си.

— Ще се задоволя с едно кафе и после с още едно, последвани от една баня.

— Имам кафе — каза Тина, хвана я за ръка и я поведе към малката кухня в дъното на коридора. Нямаше нищо против приятелката й да оставя сиви следи по килима.

Анна седна до малката кръгла маса и отпусна ръце в скута си. Стараеше се да не мърда много, защото при всяко движение от нея се сипеше пепел и прахоляк. Това очевидно не правеше никакво впечатление на домакинята.

— Сигурно звучи странно, но нямам никаква представа какво става всъщност.

Тина включи звука на телевизора.

— Предават на всеки петнайсет минути — обясни, докато пълнеше кафеварката. — Ще разбереш.

Анна гледаше непрестанните повторения на кадрите със самолета, който се врязва в Южната кула, с хора, които се хвърлят от прозорците на по-високите етажи в самоубийствен полет, както и сгромолясването първо на Южната, а после и на Северната кула.

— Трети самолет е ударил Пентагона — рече тя. — Колко такива машини има във въздуха?

— Знае се за четири — отговори Тина и постави чашите за кафе на масата. — Няма информация какви са целите им.

— Вероятно ще се насочат към Белия дом.

В момента президентът Буш произнасяше своето обръщение от военновъздушната база „Бърксдейл“ в Луизиана.

— И не се съмнявайте — казваше президентът, — Съединените щати ще преследват и ще накажат всички, дръзнали да участват в подобен акт.