Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Режисьорите на предаването върнаха картината към повторението на врязващия се в Южната кула самолет.

— И през ум не ми мина, че самолетът е пълен с невинни пътници. Кой е отговорен за всичко това?

— Държавният департамент е много предпазлив засега. — Тина наливаше готовото кафе в чашите. — Говори се за обичайните заподозрени — Русия, Северна Корея, Иран, Ирак, които побързаха да нададат викове: „Не сме ние“, да се закълнат във вярност на Америка и да предложат помощта си за откриване на извършителите.

— А какво казват журналистите, които нямат основание да се предпазливи?

— Си Ен Ен са насочили пръст към Афганистан, и по-специално към терористичната група „Ал-Кайда“, дори не знам как се произнася, защото чувам името за първи път. — Тина седна на стола срещу приятелката си.

— Според мен това са някаква група фанатици, които имат интереси към петролните находища на Саудитска Арабия. — Анна се извърна към телевизионния екран и се заслуша в думите на коментатора, който се опитваше да си представи какво е да си в Северната кула при удара на първия самолет.

Няма откъде да го знае, помисли си. Отново се появи кадърът със срутващата се Южна кула и това предизвика поредния пристъп на кашлица. При движението полепналата по дрехите й пепел се разлетя във всички посоки.

— Добре ли си? — скочи Тина.

— Ще се оправя — опита се да я успокои Анна и пресуши чашата си с кафе. — Имаш ли нещо против да изключим телевизора? Не мога да гледам повече.

— Не, разбира се. — Приятелката й натисна копчето на дистанционното и картините се стопиха.

— Не мога да спра да мисля за хората, приятелите, които останаха в сградата — въздъхна Анна, докато Тина доливаше кафе в чашата й. — Как мислиш, дали Ребека?…

— Нямам никакво известие от нея. Бари е единственият, който се е обадил до този момент.

— Не се съмнявам, че е бил сред първите, озовали се на изхода. А разбра ли на кого е звънил?

— На Фенстън. Той ме потърси преди около час.

— Така ли? Интересно как е успял да се измъкне. Напуснах кабинета му само няколко минути, преди първият самолет да удари сградата.

— Вече е бил на Уолстрийт — имаше среща с потенциален клиент, чийто единствен плюс е картина на Гоген. Не би закъснял за такава среща.

— А Липман? — попита Анна и отпи от кафето си.

— На стъпка след него, както винаги.

— Значи вратата на асансьора е стояла отворена за тях.

— Вратата на асансьора ли?

— Няма значение. А ти защо не беше на работа тази сутрин?

— Имах час при зъболекар — обясни Тина. — Беше определен преди няколко седмици. Още при първите съобщения започнах да звъня на мобилния ти телефон. Ти къде беше по това време?

— Ескортираха ме да напусна територията на компанията.

— Някой пожарникар?

— Не, горилата Бари.

— Но защо?

— Току-що бях уволнена от Фенстън.

— Уволнена ли? — не повярва на ушите си Тина. — И защо ще уволнява тъкмо теб?

— Заради доклада, в който препоръчвах Виктория Уентуърт да продаде своя Ван Гог, с което щеше да успее да погаси всичките си задължения и да запази имението.

— Фенстън прие сделката с единствената цел да получи тази творба. Мислех, че си го разбрала. Дебне я от години. За нищо на света не би се съгласил да продаде картината и да откачи Виктория от въдицата. Но това едва ли е основание да те уволни. Посочи ли причина?…

— Бях изпратила копие от препоръките си на клиента, което според мен е необходимо за спазване на банковата етика.

— Едва ли спазването на етиката е сред приоритетите на Фенстън. Но и това не ми се вижда основание да те изгони.

— Щях да пътувам за Лондон, за да разговарям с Виктория лично и да й препоръчам купувач. Много известен колекционер от Япония — Такаши Накамура. Той с положителност щеше да се съгласи да сключи сделката бързо, стига да поискаме разумна цена.

— Лош избор — въздъхна Тина. — Все едно каква цена ще предложиш, Накамура е последният човек, с когото Фенстън би искал да сключи сделка. И двамата преследват Ван Гог от години. На всички аукциони с творби на импресионистите те са последните двама наддаващи.

— Защо не ме е предупредил? — попита Анна.

— Защото не смята, че е в негов интерес да знаеш каква е целта му.

— Но нали сме от един отбор?

— Колко си наивна, не си ли разбрала, че има един-единствен човек в отбора на Фенстън?

— Така или иначе не може да вземе картината, докато…

— Не бъди толкова сигурна.

— Защо?

— Вчера ме накара да го свържа с Рут Париш. Нареди й да изнесе незабавно платното. Чух го да повтаря няколко пъти: „Незабавно“.