Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

На десетия етаж Анна хвърли поглед през стъклената стена към опустелите офиси — екраните на компютрите просветваха, столовете пред бюрата бяха дръпнати настрани, сякаш чакаха всеки момент своите обитатели да се върнат от тоалетната. Пластмасови чаши с вече изстинало кафе, кутийки от кока–кола се виждаха по почти всички бюра. Документи бяха изпопадали на пода, семейните снимки със сребърни рамки обаче стояха непоклатимо на местата си. Някой се блъсна неволно в гърба на Анна и тя побърза да продължи надолу.

Докато стигне седмия етаж, вече не работещите я бавеха, а водата и плуващите отгоре отломки. Тук за първи път чу призив, който някой от улицата отправяше по мегафон:

— Не спирайте да се движите! Не гледайте назад и не използвайте мобилните си телефони!

След още три етажа Анна най-сетне се озова във фоайето на сградата. Мина покрай отворените врати на скоростния асансьор, който само преди час и половина я бе отвел до нейния офис. Изведнъж от тавана бликнаха нови обилни струи, но тя и без това беше мокра до кости.

Заповедите от мегафона ставаха все по-силни и по-отривисти:

— Не спирайте! Напуснете сградата и се отдалечете колкото можете по-бързо.

Да не би да е много лесно? — искаше да ги попита Анна. Беше стигнала до въртящия се турникет, през който бе минала тази сутрин и чиито метални лостове сега бяха изкривени и дори избити. Вероятно и това бе дело на пожарникарите, за да не се препятства по никакъв начин движението на хората и за да могат да внесат тежкото си оборудване.

Анна се почувства объркана и несигурна. Не знаеше какво да прави. Дали да не изчака колегите си? Колебанието й продължи само миг, защото гласът от мегафона се обърна направо към нея:

— Госпожо, не спирайте, не използвайте мобилния си телефон и не се обръщайте назад.

— Накъде да вървим? — обади се някой около нея.

— Към ескалатора, който води надолу, през търговския комплекс и колкото се може по-далеч от сградата.

Анна се присъедини към тълпата освирепели от изтощение чиновници, които стъпваха на лентата на ескалатора. Остави се да я отведе до подземния етаж, и оттам се прехвърли на другия, който я изведе на улицата, точно на мястото, където много често с Тина и Ребека обядваха под звуците на оркестър. Сега тук нямаше нито музиканти, нито звуци на цигулка, чуваха се единствено лаещите команди на човека с мегафона:

— Не се обръщай! Не се обръщай! — Нареждане, на което Анна не се подчини, но както предрече гласът, това само я забави. Така се разстрои от видяното, че се строполи на колене и започна да повръща неудържимо. Увиснали на жиците някъде към деветия етаж висяха трупове на нещастници, предпочели бързата смърт пред агонията на мъчителното горене.

— Изправете се, госпожо, продължавайте напред!

Анна се изправи неуверено на крака и с олюляване продължи напред. Направи й впечатление, че никой от униформените мъже наоколо не гледа в очите бягащите от сградата, не си правеше и труда да отговаря на каквито и да е въпроси. Предположи, че така е по-добре за всички тях, които бързаха да напуснат час по-скоро. Дузина мъже от специалния отряд забързано тикаха висока количка за пране по посока на Северната кула. Тя се отдръпна, за да им направи път, и когато минаха покрай нея, надникна вътре — пожарникарски секири, кирки, въжета, шлемове бяха нахвърляни безразборно. Продължи напред и докато минаваше покрай книжарницата „Бордърс“, хвърли поглед на витрината. Най-отпред беше изложен последният бестселър „Изгряването на Валхала“. 2 2 Роман от Клайв Къслър, 2001 г. — Б.пр.

— Не спирайте, госпожо — подканиха я отново.

— Накъде? — безпомощно попита тя.

— Все едно, само не спирайте.

— В каква посока?

— Няма значение, само да е по-далеч от кулата.

Анна изплю последните остатъци от храната, които бяха останали, след като повърна, и продължи да крачи напред. Когато стигна в края на площада, се размина с противопожарни коли и линейки, около които се суетяха пострадали и медицински екипи. Реши, че няма смисъл да им губи времето. Най-сетне стигна улицата и вдигна очи към покрита с пепел и прах табела. Успя да различи само „кметство“. Едва сега се затича, като постепенно ускоряваше темпото. Скоро започна да застига и задминава хора, които бяха напуснали кулата преди нея. По едно време до слуха й достигна странен непознат тътен, който с всяка следваща секунда се засилваше и се превръщаше в грохот. Ней се искаше да поглежда назад, но знаеше, че няма да издържи и ще се обърне, и наистина го направи.