Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Само за няколко минути се посипаха всевъзможни теории за конспирации, терористични атаки и необикновени случки, и то все от устата на хора, които нямаха никаква представа какво говорят. Ако не се налагаше да бързат и да си внимават в краката, положително приказките щяха да са като истинска лавина. Анна изведнъж си даде сметка, че за много от хората около нея бъбренето бе начин да потиснат страха и паниката си.

— Придържайте се към дясната страна и не спирайте да се движите! — повтаряше всеки униформен, който се появяваше на стълбите.

Някои от служителите, които слизаха надолу, бяха започнали да се изморяват и Анна успяваше да ги задмине. Беше искрено благодарна за часовете, прекарани в тичане из парка, както и за поредицата изливания на адреналин, които я крепяха.

Беше вече някъде към четирийсетия етаж, когато за първи път обонянието й долови миризмата на дим, и чу силната кашлица, която мъчеше хората на долните етажи. Само една площадка по-долу усети, че димът се сгъстява и бързо изпълва дробовете й. Покри очи с ръка и започна да кашля неконтролируемо. Спомни си прочетеното някъде, че деветдесет процента от смъртните случаи при пожар се дължат на задушаване. Страховете й се потвърдиха, когато забеляза, че хората пред нея забавят темпото и почти спират. Кашлянето стана повсеместно, сякаш беше епидемия. Дали пък не бяха попаднали в капан и вече нямаше изход навън?

— Движете се, не спирайте — нареди някакъв пожарникар, който се качваше нагоре по стълбите. — Тежко е само няколко етажа надолу, после ще ви олекне — увери той тези, които все още се колебаеха.

Анна се загледа с изненада в лицето на човека, който така уверено раздаваше нареждания. Подчини му се, повярвала, че най-лошото е вече зад гърба й. Продължавайки да стиска очи и да кашля, тя слезе още три етажа и се оказа, че пожарникарят не ги беше излъгал. Гъстият дим постепенно започна да се разрежда. Взе решение да слуша занапред само професионалистите, които се качваха нагоре, и да не дава ухо на нищо, което аматьорите около нея сипеха.

С напускането на димната зона изпита осезаемо облекчение и веднага ускори крачка. Проблемът бе в това, че тълпата вече беше прекалено многочислена. Със свито сърце Анна отмина сляп мъж, който успокояваше кучето си.

— Не се плаши, Роузи — говореше човекът, а кучето махаше опашка при звука на неговия глас.

Надолу, надолу, надолу, скоростта на движение се диктуваше от този пред нея. Когато стигна опустялото кафене на трийсет и деветия етаж, към натоварените с оборудване пожарникари се присъединиха и полицаи от отрядите за бързо, реагиране — най-известните ченгета на Ню Йорк, защото те никога не извършваха арести, а се занимаваха само със спасителни операции. Анна изпита известно чувство на вина към тези хора, чийто дълг ги водеше нагоре към опасността, докато тя копнееше да се измъкне от сградата.

Когато стигна двайсет и четвъртия етаж, Анна завари няколко изостанали изнурени мъже, които се бяха спрели на площадката да си починат, поздравяваха познатите си и дори вече си разказваха вицове. Имаше и такива, които все още седяха по работните си места, очевидно невярващи, че нещо, случило се някъде на деветдесет и четвъртия етаж, може да ги засегне по някакъв начин. Анна се оглеждаше с надеждата да зърне познато лице — Тина, Ребека или дори Бари, но всичко наоколо беше толкова чуждо, все едно бе в чужда страна.

— Горе имаме тревога от трета или може би четвърта степен — разнесе се гласът на шефа на отряда от микрофона на радиотелефона на един от униформените. — Прочиствайте всеки етаж.

Анна проследи как мъжете изпразват систематично помещения, което никак не беше лесно, защото всеки етаж бе с размера на футболно игрище.

На двайсет и четвъртия етаж някакъв тип категорично отказваше да мръдне. Току-що бе уговорил сделка за милиард долара и чакаше потвърждение.

— Вън! — крещеше шефът на отряда, но елегантният чиновник се направи, че не чува, и продължи да пише трескаво на клавиатурата си — Казахме да излезете! — повтори старшият в групата и даде знак на двама от отряда да вдигнат човека със стола. Те съвсем хладнокръвно го стовариха на площадката. Брокерът тръгна неохотно надолу.

На двайсетия етаж ги чакаше нов проблем. Стълбите бяха залети с вода и Анна внимаваше да не се плъзне, да не говорим, че от противопожарната инсталация продължаваха да се сипят водни струи. Към това се прибавяха и парчетата стъкло и горящи отломки и, естествено, напредъкът на всички се забави значително. Анна се почувства като футболен запалянко, който се опитва да напусне стадион със само един изход, когато най-сетне стигна под двайсетия етаж и движението неочаквано се ускори, срещаха се все по-малко униформени мъже.