Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Тя внимателно проследи всяка стъпка по допълнителната опаковка за пътуването до Ню Йорк, задача, която обикновено оставяше на някой от своите мениджъри. Стоя до старшия опаковач, докато човекът обви платното със специална, произведена с отсъствие на киселина хартия, след това я постави в подготвения предварително сандък, подплатен със стиропор. Човекът бе работил цялата предишна нощ, за да го завърши. Специални болтове стягаха конструкцията, така че всеки, който се опиташе да отвори сандъка, щеше да има нужда от много специални отвертки. От външната страна на сандъка поставиха стикери, които при неправилно боравене щяха да се оцветят в червено. Опаковачът напръска със спрей шаблона „Чупливо“ от двете страни, а в четирите ъгъла — числото „47“. Митничарят повдигна вежди, докато преглеждаше документите, придружаващи пратката, но тъй като всичко бе наред и разрешението за износ беше редовно, веждите му се върнаха на мястото си.

Рут откара лично пратката до зейналия търбух на самолета „Боинг 747“, с който картината щеше да пътува, и остана там, докато не видя с очите си, че е надлежно прибрана вътре. Внимателно проследи как работниците затвориха тежкия люк и едва тогава си тръгна. Самолетът получи разрешение за излитане в 1,40 на обяд.

Мислите на Рут се насочиха към картината, която трябваше да пристигне от Риксмузеум в Хага по-късно същата вечер, за организираната от Кралската академия експозиция на женски портрети от Рембранд. Преди всичко обаче държеше да се свърже с „Фенстън Файнанс“, за да ги информира, че Ван Гог е вече на път. Набра телефона на Анна в Ню Йорк и зачака отсреща да вдигнат.

Разнесе оглушителен гръм от експлозия и сградата започна да се люлее.

Анна полетя през коридора и се просна на пода, все едно бе ударена от боксьор тежка категория. Вратите на асансьора се отвориха и огнена топка излетя навън, сякаш търсеше свеж въздух. Вълна, гореща като от току-що отворена пещ, блъсна Анна в лицето. Тя лежеше на земята напълно замаяна.

Първата й мисъл беше, че вероятно гръмотевица е паднала над сградата, но бързо отхвърли подобна възможност, защото се сети, че по небето днес не видя нито един облак. Наоколо цареше необикновена тишина и Анна дори си каза, че може да е оглушала, ала тази мисъл много скоро беше опровергана от писъка, който се разнесе: „Господи! О, Господи!“, веднага след като вътре се посипа истинска градушка от начупени стъкла, извити метални парчета, а всевъзможни части от офис мебели излетяха през прозорците навън.

Сигурно е нов бомбен атентат, помисли си Анна. Хората, преживели терористичния акт през 1993 година, разказваха какво им се беше случило в онзи мразовит февруарски следобед. Някои от тези разкази бяха доукрасени, други се доверяваха на ухо, но фактите бяха ясни. Камион, натъпкан с експлозиви, се беше врязал в приземния етаж на сградата. При експлозията загинаха шест души, а повече от хиляда бяха ранени. Пет подземни етажа бяха унищожени и спасителните отряди в продължение на близо няколко часа евакуираха работещите в сградата. От този момент всеки, който работеше в Световния търговски център, участваше безропотно в редовните учебни противопожарни тренировки. Анна се опита да си спомни инструкциите за подобна ситуация.

Пред очите й изникна текстът, отпечатан с червено на изходите към стълбищата на всеки етаж: „В случай на опасност не се връщайте в офиса си, не използвайте асансьорите, напуснете сградата по най-близкото до вас стълбище.“ Преди всичко обаче трябваше да провери ще може ли да се изправи, таванът се бе срутил върху нея, а и сградата продължаваше да се люлее. Тя се размърда и се опита да се надигне. Беше натъртена й порязана на няколко места, но общо взето, нищо не беше счупено. Разкърши се, както обичаше да прави, преди да започне сутрешния крос.

Обърна гръб на разпиляното съдържание на своя кашон и се насочи с предпазливи стъпки към входа на стълбището в центъра на сградата. Колегите й, които също като нея се бяха посъвзели, се изправяха вече, някои се връщаха към бюрата си, за да си приберат нещата.

Докато крачеше по коридора, чуваше да валят въпроси, на които самата тя нямаше отговор.

— Какво трябва да правим сега? — питаше една секретарка.

— Накъде да вървим, нагоре или надолу? — искаше да знае някаква чистачка.

— Дали да не чакаме да ни спасят? — интересуваше се млад брокер.

На тези въпроси вероятно можеше да отговори шефът на охраната Бари, но от него нямаше и следа.