Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Анна все още не можеше да разбере защо търсят конфликт, след като дори не се стараеха да играят на „доброто и лошото ченге“.

— Чаках в продължение на цяла седмица, господин председател — поде тя, — но вие не направихте никакъв коментар на препоръките ми през това време, макар да знаехте, че имам среща с лейди Уентуърт в дома в Англия утре следобед. Въпреки това — побърза да продължи, докато не са я прекъснали — преди два дни ви изпратих напомняне. — Тя извади следващия формуляр от папката си и го постави до първия документ. Той не го удостои дори с поглед, също както и предишния.

— Не съм чел доклада ви — упорито повтаряше, сякаш не можеше да излезе от предварителния си сценарий.

Владей се, момиче. Само не губи самообладание, чуваше в ухото си съветите на баща си Анна.

Пое дълбоко въздух и продължи:

— Докладът ми представлява ни повече, ни по-малко препоръка към борда на директорите на банката, чийто член съм и аз, че ако продадем картината на Ван Гог, самостоятелно или чрез посредничеството на някоя от известните аукционни къщи, получените средства не само ще покрият искания заем, но и лихвата по него.

— Аз може да нямам намерение да продавам Ван Гог — заяви Фенстън, който очевидно вече нямаше търпение да се придържа към предварителния сценарий.

— Нищо чудно да нямате голям избор, господин председател, ако желанието на нашия клиент е друго.

— Не допускате ли, че имам по-добро решение на проблема „Уентуърт“?

— Ако е така — със съвършено спокоен глас отговори Анна, без да се поколебае, — искрено съм изненадана, че не сте уведомили шефа на съответния отдел, така че да може като колеги поне да обсъдим различията в становищата си, и то преди отпътуването ми за Англия тази вечер.

— Много си позволявате, драга — повиши глас Фенстън. — Аз не се отчитам пред никого тук.

— Всички ние се подчиняваме на закона, господин председател — спокойно напомни Анна. — Той изисква от банките да свеждат до знанието на своите клиенти алтернативните мнения и становищата на отделните експерти. Сигурно си давате сметка, че съгласно новоприетите от Конгреса правила за банките, така както бяха предложени от федералното управление на данъчната администрация…

— Надявам се, съзнавате, че сте отговорна преди всичко пред мен — прекъсна я Фенстън.

— Не и ако според мен някой от служителите в банката нарушава закона — отговори Анна. — Не желая да участвам в такова нарушение.

— Да не би да се опитвате да ме накарате да ви уволня? — провикна се Фенстън.

— Не, но ме обзема усещането, че се опитвате да ми подскажете да си подам оставката — тихо отвърна Анна.

— И в двата случая — размърда се Фенстън в стола си и го изви към прозореца — за мен е ясно, че за вас няма повече място в екипа на банката, тъй като не желаете да спазвате нашите правила, нещо, за което ме предупредиха, когато ви уволниха от „Сотбис“.

Не ставай, нареди си Анна. Тя стисна устни, без да сваля очи от профила на председателя. Тъкмо се канеше да отговори, когато нещо във вида му я спря — беше новата обеца, появила се на ухото му. Не даде вид, че я е забелязала.

— Предполагам, господин председател, че нашият разговор се записва, ето защо бих искала съвсем ясно да заявя, тъй като очевидно много положения от банковото и трудовото законодателство не са ви известни, и да ви предупредя, че подтикването на служител да измами един наивен и неосведомен клиент и да го доведе до отнемането на наследството му е престъпление. Убедена съм, че господин Липман, с целия си опит и познания и от двете страни на закона, с радост ще ви обясни.

— Излезте оттук, преди да съм ви изхвърлил — изкрещя Фенстън, скочи от стола и опрял ръце на бюрото, се надвеси над нея. Анна се изправи бавно, обърна му гръб и се запъти към вратата.

— Като начало можете да изпразните бюрото си. Искам да напуснете офиса на банката до десет минути. Ако след този срок все още сте на територията на банката, ще повикам охраната да ви придружи вън от сградата.

Анна не чу последните думи на Фенстън, защото вече беше затворила вратата.

Първият човек, когото видя в коридора, беше Бари, очевидно подготвен за развитието на разговора. Целият епизод сякаш беше планиран много преди тя да прекрачи прага на сградата.

Анна пое по коридора с цялото достойнство, на което бе способна в такъв момент, въпреки че плътно до нея вървеше Бари и докосваше от време на време лакътя й. Отмина асансьора и й направи впечатление, че вратата е оставена отворена, очевидно в очакване на някой важен пътник. Това със сигурност не беше тя. Озова се в кабинета си петнайсет минути, след като го беше напуснала. Този път завари Ребека вътре — момичето я чакаше. Стоеше зад бюрото си и стискаше дръжките на кафяв кашон. Анна понечи да включи компютъра, но в същия миг чу предупредителен глас зад себе си.