Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Обаждат се от посолството ни в Лондон. На втора линия — съобщи секретарката му.

— Благодаря ти, Сали. — Джак знаеше, че няма кой друг да го търси от Лондон, освен Том Красанти, постъпил на работа във ФБР в един и същи ден с него.

— Здравей, Том, как си? — попита, преди още да е чул гласа отсреща.

— Добре — отвърна Том. — Все още тичам всеки ден, макар да не съм в такава добра форма като теб.

— А какво прави моят кръщелник?

— Учи се да играе крикет.

— Изменник. Имаш ли някаква добра новина за мен?

— Не — гласеше отговорът на Том. — Точно затова се обаждам. Ще се наложи да откриеш ново досие.

По гърба на Джак полазиха студени тръпки.

— Кой е този път? — промълви едва чуто.

— Името на жената е лейди Виктория Уентуърт.

— Как е починала?

— По идентичен с останалите жертви начин. Прерязано гърло. Почти сигурно е, че е с кухненски нож.

— Какво е преследвал Фенстън този път?

— Автопортрет на Ван Гог.

— На стойност?

— Шейсет или седемдесет милиона долара.

— Вземам първия самолет за Лондон.

В 7,56 Анна затвори папката с надпис „Уентуърт“ и се наведе да отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Изхлузи маратонките и обу черни обувки с високи токове. Стана от стола, събра останалите папки и се погледна в огледалото — нямаше дори косъм, който да не е на мястото си.

Излезе от кабинета си и се отправи към големия кабинет в дъното. По пътя срещна трима-четирима души от персонала, които я поздравиха с „Добро утро“. Тя отговаряше на всички с усмивка. Почука леко на вратата — сигурна беше, че Фенстън вече е зад бюрото си. Ако закъснееше и с една минута дори, при влизането й той поглеждаше часовника си. Анна изчака да чуе покана, но я изненада внезапното отваряне на вратата и тя се изправи лице в лице с Карл Липман. Беше в костюм, който удивително приличаше на този на Фенстън, макар и не от същата класа.

— Добро утро, Карл — поздрави тя бодро, но така и не получи отговор.

Председателят вдигна очи и с жест й посочи да седне срещу него. Той също не я поздрави, но и нямаше навик да го прави. Липман застана отдясно на своя началник, на половин стъпка от стола му. Приличаше на кардинал, който стои зад креслото на папата, за да му е винаги подръка. Позицията му беше отдавна определена. Анна очакваше всеки момент в кабинета да влезе Тина с чаша и еспресо кафе, но вратата към стаята на секретарката оставаше затворена.

Анна насочи поглед към картината на Моне — пейзаж от Аржантьой, закачена на стената зад гърба на председателя. Моне беше рисувал няколко пъти този сюжет по различни поводи, но това бе един от най-сполучливите варианти. Веднъж бе попитала Фенстън как е открил платното, но той не даде ясен отговор. С положителност се беше сдобил с нея преди нейното постъпване в банката.

Погледна към Липман, чийто изгладнял поглед й напомняше за Касий. Все едно по кое време на деня, лицето му винаги изглеждаше така, сякаш се нуждае от бръснене. Насочи вниманието си и към Фенстън, а той определено не беше Брут, и се размърда неспокойно на стола в старанието си да не покаже, че мълчанието я смущава. В този момент по даден от председателя знак то бе нарушено от Липман.

— Доктор Петреску, до председателя стигна тревожната информация — започна Липман, — че сте изпратили документ на банката с конфиденциално съдържание на наш клиент, преди председателят да е имал възможност да даде становище за по-нататъшни действия.

За част от секундата Анна наистина беше изненадана, но бързо се съвзе и отговори подобаващо:

— Ако господин Липман има предвид доклада ми по повод заема, поискан във връзка с имението Уентуърт, да, така е. Наистина изпратих копие на Викторя Уентуърт.

— Но на председателя не му беше дадено време да прочете доклада ви и да даде своето становище, преди да го връчите на клиентката — отбеляза Липман и се загледа в бележките пред себе си.

— Не е точно така, господин Липман. Изпратих копия от доклада си и на вас, и на председателя още на първи септември с препоръката лейди Виктория Уентуърт да бъде осведомена за състоянието на заема и оценката на въпросното имущество преди датата на следващата вноска.

— Не съм получавал доклада — остро реагира Фенстън.

— Както личи от формуляра, с който ви изпратих доклада си, господин председател, има подпис, значи е получен. — Тя извади от папката си съответната бланка и я постави на бюрото пред Фенстън.

— За пръв път виждам този документ — упорстваше Фенстън. — Поне можехте да изчакате становището ми, преди доклад по толкова деликатен проблем да напуска нашата институция.